Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

— Струва ми се, че за съжаление не ви познавам.

Тя му протегна дългите си фини пръсти.

— Казвам се Алиси Тобейн, сър. — Изви очи към Мохандас. — Филип, моля за извинение, че си позволих да се намеся.

Но кметът си каза, че нейната роля очевидно е била обсъдена, ако не и репетирана.

Мохандас също се засмя.

— Алиси и Джонъс — включи с жест и мъжа, — ми помагат да държа ръката си върху пулса на живота.

Лицето на Н’дум остана каменно, но Алиси се изчерви от похвалата.

Ейкън заговори направо на нея.

— Естествено, слушал съм достатъчно за Рестън. Но назначението му не би могло да означава, че Джеръм Рийз ще бъде незабавно освободен.

Мохандас стрелна с поглед Тобейн — одобрение ли търсеше или намек? Тя кимна почти незабележимо.

— Разбира се, решението по случая ще вземе самият районен прокурор — каза той.

Но Ейкън нямаше да се съгласи без по-твърди гаранции.

— Да, след като бъде назначен на тази длъжност. Но на когото и да се спра, ще трябва да работи съвместно с господин Драйсдейл.

Мохандас кимна.

— Познавам Алън Рестън и съм убеден, че ще работи за доброто на града.

И кметът наклони глава.

— Бих искал да чуя какви са плановете му.

Алиси Тобейн пристъпи още по-наблизо.

— Сър, мога ли да използвам вашия телефон? Знам къде е Рестън в момента.

Лорета Уейджър беше сама в дома си.

След вчерашните събития щеше да е неподходящо да се показва на улиците. Освен това, искаше да е на разположение на Ейб Глицки — по работа или лично. Не беше време точно сега да губи от поглед главните си цели.

Още подмятанията, които чу навсякъде първия ден, бяха я убедили, че постъпи правилно, като не взе със себе си тук никой от личния си екип. Имаха важна работа във Вашингтон, а тя можеше и сама да направи тук немалко — един от добрите моменти, когато не се налагаше да си помага с „побутване“ на нещата.

Вършеше, каквото трябваше.

Събуди се рано, с Ейб Глицки в мислите си. Искаше… жадуваше да му се обади, преди да е тръгнал към службата си. После побърза да се свърже по един от телефоните си със своята вашингтонска канцелария. А по частната линия не секваше потокът от други обаждания. Първо Доналд от кабинета на кмета. Разни журналисти от телевизионните канали. Алън Рестън и Филип Мохандас. Сякаш целият свят имаше нужда от нея. Е, щяха да почакат. На свой ред и тя почака, докато й се стори вероятно да открие Илейн в прокуратурата. Чак тогава я потърси.

Горкичката й дъщеря страдаше тежко, но и това щеше да отмине. Мъката се забравя — знаеше от собствен опит. Много й се искаше да каже на Илейн (но никога не би посмяла), че така е по-добре за нея в крайна сметка, че Крис Лок не е и помислял да напусне жена си и децата си, никога… дори заради Илейн, въобще заради която и да било. Лорета неуморно се грижеше да е добре осведомена и този факт за Лок й бе известен.

А стигнеше ли се до такава развръзка, нейната Илейн, единственото скъпоценно същество в света на Лорета, нейната прекрасна и чувствителна дъщеря Илейн щеше да бъде сломена. Би заприличала на майка си.

Господ й е свидетел, Лорета бе допускала твърде много компромиси в живота си, но едно си оставаше неизменно — да опази у Илейн… коя ли е точната дума — невинността? Идеализма?

Все едно. Лорета съзнаваше, че отдавна се е простила с това достойнство, може би още преди онези четири дни в колумбийската джунгла, когато си мислеше дали няма да остане там цяла вечност и стискаше куфарче, пълно с долари. Колумбиецът бизнесмен го бе внесъл в самолетчето като ръчен багаж. Тя бе размишлявала колко безполезни са й тези пари в момента, сред гущерите, безбройните буболечки. И до разлагащите се трупове. Сега вече беше прагматик, имаше значение само онова, което вършеше работа. Беше жена с положение, със значителни постижения в живота си, но идеалистката, за каквато се смяташе отдавна — може би в онези студентски времена, с Ейб Глицки — си отиде завинаги. По дяволите, липсваше й! Как мечтаеше да се върне в миналото. Разбира се, такъв е животът, нали? Поемеш ли по един път, отрязваш си всички останали…

Е, сега Илейн отчасти беше предпазена от подобни сътресения. Поне нямаше да й се случи заради Крис Лок. Твърде жалко, че трябваше да стане по този начин, но с това нямаше да настъпи краят на света — дъщеря й ще превъзмогне мъката, уверяваше се Лорета.

Казваше си, че би било редно повече да скърби за Лок, влиятелния чернокож водач, загинал в разцвета на силите си. Но от друга страна, бе поживял достатъчно, а неговата смърт спаси дъщеря й от непоносим удар, независимо дали Илейн разбираше това или не.