Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Все пак Ейб се тръшна на стола. Нат се поколеба до бюрото на равина, прекоси стаята и седна до сина си.

— Но и така можеш да ги загубиш. Ейбрахам, твърде силно дърпаш юздите.

— Опитвам се да ги защитя, да правя каквото е добро според мен.

Нат кимна.

— Винаги се опитваш. Знам. Само че тази сутрин те потърсих и Джейк вдигна слушалката. Никога не съм го чувал да говори така за тебе… „Дядо, татко съвсем се е побъркал. Направо е превъртял.“ Какви изрази само. И то от устата на Джейк, момчето обожава и земята, по която стъпваш. Безпокоя се.

— Само ти ли?… — Смехът на Глицки приличаше на ръмжене, веднага млъкна.

— Знам, знам, и ти се тревожиш. Ей, кой не си блъска главата за нещо? А ти, откакто Фло…

— Не е в мен проблемът — вече говореше рязко. — Не съм аз виновен. И няма нищо общо с Фло. Сега сме аз и те. Фло не участва.

Нат тупна сина си по коляното.

— Ейбрахам, всичко опира до Фло. Стига си се залъгвал.

— Глупости.

Бутна ръката на баща си, скочи и застана до прозореца. Дишаше тежко, лицето му се изопна.

— Май за първи път ми отвръщаш грубо.

Ейб опита да се съсредоточи в играта на синовете си навън. Упражняваха се в точно поемане на бейзболната топка, двамата по-големи мятаха, а Орел ловеше. Виковете и смехът едва се чуваха, но личеше колко им е забавно.

— Вярно е, татко, но не мога да си позволя да губя още. Не мога.

Нат пак застана до сина си. Загледа се в момчетата.

— Ейбрахам, не е по силите ни да задържим каквото и да било. Това е свята истина.

Глицки се извъртя към него.

— Добре, но ако?…

Нат го прекъсна.

— Какво си представяш ти, няма никакво значение. — Хвана ръката на сина си и продължи: — Помисли малко. Ами ако някой подпали пожар на вашата улица, както момчетата са затворени вкъщи? Нищо не е в твоята власт. Нищо не можеш да направиш, освен да се измъчваш до смърт със страховете си. Пусни ги с мен. Ще се повеселим и ще се върнем, когато тук затихне малко.

Глицки се прегърби, опря се на бюрото.

— Татко, кога отново ще почувствам живота истински? Не знам вече какво правя, да ме вземат мътните!

— Разбирам. И когато Ема… е, спомняш си.

— Но ти в нищо не се промени.

Къс смях.

— Ейбрахам, не вярвам да съм си останал все същия цял живот. Но се опитах поне да не променя държанието си към теб, отношението си. Внимавах всичко да не излезе от релсите, да не стоваря и върху теб чувствата си. Това е. Ти загуби майка си. Достатъчно ти тежеше.

Глицки посочи момчетата.

— Както е с тях сега. Това искаш да ми внушиш, нали?

Баща му кимна.

— Нещо подобно. А сега ти си свърши работата, дръж здраво и все някак животът ще стане нормален, ако ще и поновому. Никога няма да бъде както преди. Миналото си е минало. — Запъна се за миг. — Това най-трудно се преглъща. Връщане няма. Е, как ще я караш отсега нататък?

Глицки си разтърка очите. Завъртя се из стаята и надникна през прозореца.

— Ако ще ходите в Монтерей, отбийте се на рибарските кейове и ми вземете нещо вкусно, а? Много обичам прясно уловена риба.

— Пак ли вие?

Ридли Бенкс стоеше на площадката пред вратата и се хилеше на Макей.

— Да знаеш, Питър, с такива приказки ми нажаляваш сърцето. А това е моят колега Марсел Лание. Кажи, че ти е приятно да се запознаете, какво ти струва? Малко е докачлив.

— Ъхъ, приятно ми е.

Бенкс се поизвърна към Лание.

— Какво ти разправях? Като го помолиш учтиво и той така ти отговаря. Ей такива свидетели ми се ще да разпитвам всеки ден. Услажда ти се живота. Ти как мислиш?

— А бе, момчета, сега какво искате?

— Да си поговорим няколко минути, да обсъдим показанията ти от онзи ден…

— Пити, кой е?

Зад Макей се появи млада жена с провиснала руса коса. Износена фланела с цвета на тялото едва прикриваше малките й гърди. Кльощави белезникави крака под отрязани джинси, бели чорапки и маратонки.

— О, моля за извинение — каза Бенкс. — Не предполагах, че забавляваш гостенка.

Макей отстъпи крачка от вратата.

— Това е жена ми Патси.

— Жена ти? Не знаех… Здравейте, госпожо. Пит, между другото, как ти е ръката?

Макей завъртя китката, размърда пръсти. Ризата му беше с дълги ръкави.

— С всеки ден по-добре.

— Махнаха ли ти превръзката?

— Още не. След два-три дни.

— Пити да не е загазил? — намеси се Патси.

Имаше глас на пушачка. Излезе по̀ на светло и Бенкс си каза, че трудно би й дал дори петнайсет навършени години. Все пак забеляза златната халка на ръката й.

— Не, госпожо, този път не е. Просто проверяваме отново някои неща, които ни каза онзи ден.