Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Илейн не му обръщаше внимание. Той винаги се държеше така. Не се опитваше да я смути.

— Това за Артър Уейд ли е? — посочи листовете на подложката.

Той кимна, готов да приключи със светския разговор.

— Никакви изненади, а и не съм ги очаквал. Причината за смъртта е задушаване, точно като при обесване. Трябва да е продължило няколко минути. Нещастният човечец. Дълго е висял. Ей, да ти донеса чаша вода?

— Не , добре съм.

Но се усети, че отметнатата й глава опира в стената. Затвори очи. Беше прекалено. Не можеше да седи и хладнокръвно да слуша как някой обяснява, че Артър Уейд е висял дълго… В университета Артър й се струваше чудесен човек, макар и да не го познаваше добре. А сега, само след четири години, бъдещето му бе свършило в клупа на едно въже.

И Крис Лок… не започвай отново, спря сетя. Не отпускай капака.

Мина още време. Страут се върна с чаша хладна вода.

— Ако ти се поляга за минутка, има диван в кабинета ми.

Тя не се сдържа.

— Крис Лок е вътре, нали?

— Да — Страут смукна въздух през предните си зъби. — Само че… — Станал изведнъж гърлен, гласът му секна.

Илейн долови какво е премълчал и му беше благодарна за това.

Качи се обратно в прокуратурата, влезе в стаичката си и затвори вратата. Вехто бюро, купчини папки, миризма на хартия и прах. През този един час, някой бе влязъл и оставил голям жълт плик по средата на бюрото. Тя седна, пусна папката за убийството на Артър Уейд на пода до краката си и отвори плика.

Като че беше поредният екземпляр от снимката на Пол Уестбърг, заляла вестниците и телевизионните екрани. Тъкмо се канеше да я пъхне в плика и да я прибере в папката, но се спря. Нещо привлече погледа й.

С всичко срутило се върху нея, съвсем забрави, че помоли фотографа да й изпрати копие и от другата снимка, която се бе оказала успешна.

Бе направена почти в същия момент, както каза Уестбърг. Вярно се оказа и че лицето на Кевин Ший беше по-отчетливо на първата снимка. Веднага ставаше ясно защо Уестбърг бе предпочел другия кадър.

Но във втория имаше някаква трудно уловима странност. Тя се наведе за папката, извади първата снимка и ги сложи една до друга. Порази я разликата — на втората снимка Артър Уейд несъмнено стискаше ножа, който Кевин Ший държеше на първата.

Е, мнозина носеха малки ножове в джобовете си. И тя имаше сгъваемо ножче в чантата си.

Притвори клепачи, опитваше да си представи мига, заплашителната тълпа, по средата Кевин Ший, решил — щом увисналият Артър вече е безпомощен — и да го намушка в ребрата, а пък Артър някак е забелязал, посегнал е с една ръка и е грабнал ножа в последно усилие за съпротива, запечатано завинаги от Уестбърг.

Или имаше друго обяснение — според нея по-неубедително, но все пак възможно. Артър е успял да извади своя нож от джоба, преди да го повдигнат над тротоара, искал е да пререже въжето. Нямал е друг шанс да оцелее. Кевин Ший е протегнал ръка нагоре, отнел му е ножа. Най-важните факти с нищо не се променяха… всъщност, това обяснение дори по-добре обясняваше сцената на снимката.

Дори внушаваше още нещо…

Прозрението я връхлетя като океанска вълна, тя почти се преви на две, после скочи разярена. Ето го този Кевин Ший, разкривил лице от усилията да издърпа надолу нейния бивш състудент и дал началото на наниз от случки, убили Крис Лок, нейния любим…

Беше нетърпимо този човек, този фанатизиран южняшки невежа, още да е на свобода. Майка й беше права — също и надзорниците, кмета, дори Филип Мохандас. Само един човек носеше цялата вина за всичко. И да е имало тълпа, този човек я е повел. Този човек бе повалил града на колене — и трябваше да бъде заловен. Веднага. Лудостта щеше да вилнее, докато не го хванеха. Трябваше да го открият.

Илейн изскочи иззад бюрото си. Длъжна беше да обясни това на хората, да им покаже направеното от Ший, както тя го виждаше.

Имаше си правила, имаше си чинопочитание, но тя съзнаваше коя е. Можеше да се откаже от каналния ред, да се обърне направо към хората. Както и да я укори Арт Драйсдейл, гневът му ще бъде беззъб. Никой не можеше да я докосне. Не и сега.

Градската управа отдели две стаи за журналистите — едната за вестникарите, другата за репортерите от радиото и телевизията — на третия етаж в Палатата, точно до вратите с матово стъкло, водещи към коридора на прокуратурата. И двете стаи бяха пълни до задушаване, по масите наоколо се търкаляха чаши от кафе, понички, недоядени сандвичи.

През последните дни Илейн и колегите й отбягваха този коридор, за да не попадат в зъбите на рояците журналисти, вечно гладни за оскъдните късчета информация. Слизаха и се качваха по някоя от другите вътрешни стълби в Палатата.