Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

— Засега това е по-скоро дружески разговор, отколкото порицание. Искам да ти е ясно, Ейб.

Глицки тежко преглътна. Започващите по този начин дружески разговори не бяха сред любимите му занимания. Ригби кимна към Рестън.

— Мисля, че познаваш господин Рестън, новия районен прокурор.

— Разбира се, но не знаех… — Протегна ръка. — Честито, Алън. — Ръкостискането беше съвсем небрежно. Глицки отново насочи вниманието си само към Ригби. — Да не съм сбъркал нещо? За какво става дума?

— Става дума за новините по телевизията — отвърна Ригби. — И по-точно, за твоята поява в тях.

— Но аз не съм…

Шефът вдигна ръка.

— Чакай малко. Знам какво си говорил. Всички гледахме интервюто. Чухме те. Заповядах да го запишат, така че можеш и да си го пуснеш пак, ако искаш. Ейб, известно ти е, че имаме човек за връзки с обществеността. Плащаме му за това.

— Още не съм сигурен какво толкова лошо съм направил.

Ригби благоволи да обясни:

— Публично подложи на съмнение разследване, което е приключено. Срещу този човек е предявено обвинение.

— Моите уважения, сър, но някакъв репортер ми тикна микрофон в лицето и казах всичко на всичко двайсетина думи.

— Значи осемнайсет излишни — подметна Рестън.

— Районният прокурор е прав — потвърди Ригби и Глицки забеляза официалния тон.

Ясно, принуждаваха началника да участва в играта. Значи доста високи постове са заложени, включително и неговия, към който се бе стремил цял живот. Така да бъде, щом искат.

— Най-уместният отговор е — продължи Ригби: — „Няма да коментирам“.

— Струва ми се, че точно това казах — възрази Глицки.

Обаче съзнаваше положението си — подхванат ли те с такива заяждания, няма как да спечелиш препирнята. Колкото по-разпалено отричаш, че си направил нещо лошо, толкова повече потвърждаваш вината си.

Алън Рестън се възползва от думите му.

— Лейтенант, сигурно ви приличаме на свадливи лелки в момента. — В Сакраменто винаги се обръщаше към него с „Ейб“, а Глицки — с „Алън“. Очевидно бе настъпила промяна. — Но множество институции положиха неимоверно старание, за да постигнат… някаква ясна насока в овладяването на положението. Не желаем да объркваме и подстрекаваме още повече хората на улиците.

— Аз поне не съм объркан — заяви Глицки. — Вероятно не съм запознат с важни факти, свързани със събраните досега доказателства…

— Не обсъждаме фактите в момента — прекъсна го Ригби.

— Все това чувам напоследък. Но с интерес ще изслушам изложението на районния прокурор, когато изправи Кевин Ший пред съда.

— Дотогава ще разполагаме с всички факти…

Глицки не искаше да нажежава обстановката. Харесваше си работата и беше убеден, че я върши както трябва.

— Нека се надяваме, че ще бъдат достатъчни — каза той кротко.

Рестън изглеждаше уверен в себе си. Може би и той не искаше да се счепкат. Засега.

— Ще бъдат — увери го.

Ригби свърши с внушенията, имаше и друга спешна работа.

— Да сме наясно, Ейб. Всичко вече е на по-високо равнище от моето и твоето. Обществеността има нужда от…

Глицки му помогна:

— От обрат към по-добро?

— Така да бъде. Обрат. Какъвто и да е.

Усмивката на Рестън беше привидно искрена. Пак протегна ръка на Глицки, вече по-дружелюбно.

— Ейб, знаех, че ще ни разбереш. Не бива да допускаме нови бъркотии. В този случай Ший е злодеят. Нека не мътим водата. Точно сега той е най-доброто решение на кризата. Той е извършил престъплението. Залавяме го… а той е виновен … и градът може вече да си лекува раните.

Глицки се пребори с лицето си, за да остане безизразно. Погледна шефа си, после и новия районен прокурор.

— Добре. Няма проблеми.

Застанал до Джон Страут, Глицки трепереше в ледения въздух на залата за аутопсии. Трупът на Крис Лок лежеше на масата пред тях, почти изцяло покрит с чаршаф. Страут подпъхна пръсти в гумена ръкавица под главата и я повдигна няколко сантиметра.

— Тук, отзад.

Глицки се насили да погледне. Малка дупка, рязко очертана и кръгла, зад лявото ухо на Лок. Би останала почти незабележима, ако Страут не бе обръснал косата наоколо. Съсредоточи се в раната, опитваше да не гледа лицето, за да не съзнава, че това е познат, с когото е говорил, подмятал си е шеги, макар и да не е изпитвал особена симпатия към него. Не успя.

— Нещо по-особено, което да не си очаквал?

Страут сви рамене.

— Ами, няма. Защо питаш?

— Няма причина. Просто ми е навик. Може би вече съм се настроил всичко да е странно.