Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

— Права си.

Кевин вече куцукаше към вратата. Лицето му се изопна. Спря.

— Ще отида там, ще им кажа истината…

Уес се разсмя.

— А, страхотно! Кевин, ти си велик. — Като видя лицето му, Мелъни изведнъж посърна. — Вие двамата няма ли да се опомните? Кому е нужна вече истината?

— На мен — натърти Кевин.

С два пръста водка и две бири в корема, Уес кипна. Пристъпи към тях, гласът му също закънтя.

— И с какво ще стигнеш дотам? С колата на Мелъни? Която всяко ченге в града издирва? Или ще се влачиш по корем?

Мелъни застана между двамата.

— Кевин, той има право. За колата. Не можем…

— Ще ви дам моята кола — предложи Уес, — но, за Бога, просто се разкарайте от този град. — Заговори по-кротко. — Кевин, ще те пречукат. Някой ще ти забие ножа, в затвора и два дни няма да изкараш. Сядай най-после! Правосъдието не работи, както ти се иска. На свой гръб научих. Имаш и великолепен пресен пример пред себе си, стига да надникнеш през прозореца. — Кевин неволно завъртя глава нататък. — И искаш да се пльоснеш насред всичко това?

Кевин се подпираше на стената до входа, явно изтощен от крясъците.

— Уес, казах ти вече, затова дойдох при теб…

— И какво си представяше, че ще постигна? Какво чудо да измисля?

— Остави го, Кевин… Да се махаме…

— Само си помислих, че ще ми помогнеш. Знаеш как да ги подхванеш, ти си юрист, все някой ще те изслуша…

— Кевин, хората винаги слушат, само че и една сричка не чуват.

Кевин изчака да си поеме дъх.

— Уес, ти поне ме чуй. Това е щуротия. Не съм правил такова нещо. Опитах се да го спася. Чуваш ли ме? Ей, чуваш ли ме?

— Щом казваш…

— Мамка ти…

Кевин политна напред и замахна към брадичката на Уес, който само отстъпи и юмрукът мина поне на двайсетина сантиметра от него. Кевин се строполи на пода. Барт излая и скочи.

— Долу!

Уес цапардоса кучето и то се дръпна в ъгъла. Кевин се помъчи да стане, Мелъни седна до него на пода и сложи главата му в скута си.

— Уес, ти си скапаняк.

Той отстъпи крачка-две.

— Не съм.

Очите на Мелъни приковаха погледа му.

— Не ме интересува какво си преживял — каза тя. — Не е оправдание да се държиш толкова мръснишки.

Час по-късно, около обяд, Кевин се унесе в спалнята на Уес, където спуснаха щорите. Уес имаше мотрин и тиленол с кодеин, накараха Кевин да изгълта доста хапчета с цяла чаша водка и доматен сок.

Мелъни излезе боса от банята и надникна да види как е. Изми се под душа и облече от все същите шорти на Уес, вързани с парче въже за простор и една от белите му ризи, почти като онази, която носеше през последното денонощие.

— Заспал е дълбоко — каза тя.

— Ще се оправи, стига да не се мисли за щангист.

Уес опита да се пошегува, знаеше колко бледичко излезе.

Но тя го разбра и оцени жеста. През последните четирийсет минути двамата се чувстваха доста неловко. Седна в другия край на импровизирания диван и се зае да среше мократа си коса.

Уес гледаше новините. Още един успешен ден за журналистите (може да погинем всички в пламъците, каза си Уес, но поне до края ще чуваме коментарите) — с продължаващото разследване за смъртта на Крис Лок, с увеличаването на наградата за залавянето на Кевин, накрая и със стряскащото за Уес съобщение, че Джеръм Рийз отново е арестуван, което на свой ред отприщи Филип Мохандас за нечувани досега дрънканици.

И в момента показваха Мохандас, витийстващ надълго и нашироко за расизма, призоваващ за уволнението на заместник-районния прокурор Арт Драйсдейл, който допуснал ареста на горкичкия Джеръм Рийз, а той не бил направил нищо повече от останалите четиристотин и шестнайсет жители на града, получили призовки за различни закононарушения през последните дни. Не, казваше Мохандас, причината се крие във факта, че Драйсдейл е бял, а Джеръм е черен… ето защо сега е зад решетките. Единствената причина. Нали не му предявиха обвинение за убийството на Мюлън.

— Ей, Фил! — подвикна Уес към телевизора. — Да ти подскажа нещо — двеста осемдесет и шест от онези боклуци също са черни.

Един от коментаторите задълба в „допълнителната информация“, само за да подкрепи изстъпленията на Мохандас — върна се към миналото на Драйсдейл, което доказвало, че е негоден да работи на каквато и да е длъжност в града и окръга. Преди седемнайсет години, когато поискали от него мнение за служебния подбор в прокуратурата, Драйсдейл си позволил изявлението, че вероятно е неуместно да има расови квоти при назначаването на нови хора и било подходящо да търсят служители, способни да свършат работа, ако ще да са „черни, бели, на ивици или на точици“. „Проклет да съм — казал навремето, — но ако маймуните можеха да се справят, щях да наема и маймуни. Обаче не могат, затова не работят при мен.“