Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

— Добре де, значи в „Пасифик Муун“ са препрали малко пари.

— Много пари, лейтенанте.

— Добре, много пари. Някого спипахте ли?

През многото си години в полицията Глицки бе чувал какви ли не истории за „продължаващите разследвания“. И той бе упорствал срещу някои хора, които никак не му допадаха, в порядъчността на които изобщо не вярваше и искаше да ги приклещи. Рядко случаите завършваха според стремежите му, защото доказателствата и следите изстиваха по-бързо от пържени яйца. Не ги ли събереш веднага, като почнеш да ровиш, едва ли ще ти се удаде по-късно. Щом и спецовете от финансовите разследвания не са струпали материал колкото за дело по случая с „Пасифик Муун“, собствениците или не са престъпвали закона, или твърде умело са заличили всякакви улики. По-вероятно беше второто предположение. Както и да е било, в полицейското управление вечно не достигаха хора и ако не надушваха възможности в „продължаващо разследване“, гледаха да го прекратят възможно по-скоро.

— Нищичко не стана. Излязоха сухи от водата.

— Е, тогава?…

— Ами, бях съвсем млад и зелен, разгорещен като хрътка, затова редовно се отбивах да вечерям там, през седмица-две, после оставах да посръбна по някоя чаша, през цялото време броях хората по масите.

— Броял си хората?

— Нямаше по повече от двайсетина клиенти наведнъж. Никога. А знаеш ли какъв брутен приход обяви „Пасифик Муун“ преди осем години?

Глицки тръсна глава.

— Милионче?

— Два милиона и деветстотин хиляди.

Мълчаха цяла минута. Глицки промълви:

— И имат само двайсет маси?

Гласът на Бенкс стана по-остър.

— Ако всяка маса е била запълнена пет дни в седмицата и всяка вечер на всяка маса са се извъртали по три смени клиенти, и ако на всеки вечерята е струвала средно петнайсет долара, знаеш ли колко са могли да съберат? Пресметнах, лейтенанте, и ще ти кажа — най-много триста хиляди. Не повече от триста хиляди, в никакъв случай. А те признават пред данъчното почти три милиона.

— Трябва да са сервирали пиенето направо на кашони. — Глицки се почеса по бузата. — И въпреки това нямаше заведено дело?

— Не ти ли се вярва?… Никой не искаше да поднови разследването. Явно се бяхме оплескали, заведението представи счетоводни книги като най-засукания френски ресторант, прокуратурата сви рамене и край на далаверата, но пак ти казвам — никой не ходи да се храни там.

— Поне никой не отива втори път.

— Точно това казах и аз.

Още една минута мъртва тишина.

— Хубава история ми разправи…

Подразбираше се: „Но какво ми подсказваш?“ Поредният поглед през рамо към залата.

— Година-две преди и аз да се включа, вече се носела воня, че Дейн Уейджър имал солидни вложения в ресторанта.

— Дейн?…

— Точно така, съпругът на сенаторката. През 77-ма внесъл молба за процедура по обявяване на фалит, всичките му инвестиции в недвижимост изплували с търбуха нагоре. Бил гол като пушка. После навреме се усетил за подема в икономиката, взел кредити за нови инвестиции, провървяло му. И гледай ти — докато се усети човек, онзи пак бил на гребена на вълната, а флагманският му кораб — „Пасифик Муун“.

— Рид, случва се на някой да му провърви.

— Да, все се случва хората да трупат пари по незаконни начини, после ги препират.

— И си убеден, че така е постъпвал Дейн Уейджър?

Бенкс не се хвърли с главата напред да го убеждава. Не знаеше точно как би реагирал лейтенантът, не искаше сам да си копае ямата.

— Чуваха се приказки…

— Винаги се чуват приказки.

Колебание. Докъде да стигне, без да се опари?

— Пускаха клюки за жена му, сега сенаторка от нашия щат. Според мълвата, парите на Дейн идвали от Лорета, уж донесла цял милион от Южна Америка.

Разбира се, Глицки се бе наслушал за произшествието, по онова време внимателно следеше новините. Разтръбиха го навсякъде. Нямаше как да пропусне, дори да не искаше да научи нищо, а той искаше.

През 1978 година Лорета беше административна помощничка на конгресмена Тео Хекстрьом. Двамата бяха заминали за Колумбия в състава на група за „проучване на фактите“, преди да бъде обявена официално войната срещу търговията с наркотици. По време на полета от Богота до Кито, столицата на Еквадор, самолетчето паднало насред колумбийската джунгла. От шестимата пътници оцеляла само Лорета.

Тежко контузена, с множество счупвания в костите на десния крак, тя останала при смачканите железа и труповете цели четири дни, хранела се с шоколад и листа от живовляк, докато я спасили и спешно я откарали със самолет в Щатите. Немалко хора смятаха, че известността заради трагедията, превърнала Лорета в познато на всяко домакинство име, бе тласнала мощно първата й кампания за влизане в Конгреса.