Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

— Да, сър.

— Добре, погрижи се да продължава така. Имаш ли нужда от помощ, ела при мен, питай. Не е нужно да се бъхтиш сама.

— Да, сър. Благодаря ви.

— Няма за какво. Прати ми следващата жертва.

Произнесе думите без усмивка.

Глицки беше на полицейския паркинг зад Палатата и оглеждаше последната кола, в която Крис Лок се бе возил през живота си.

Произведена същата година, от същия модел като колата, с която стигна дотук сутринта, а предната нощ откара Лорета до дома й. И същата като онази, с която по-рано вечерта се бе прибрал вкъщи. Днес прати един от патрулните полицаи да я върне в служебния паркинг на градската управа.

Само цветовете бяха различни. Градът бе закупил двайсет и седем коли „Плимут“ за удобството на своите служители и гости — за неуниформени полицаи, заместник-районни прокурори или някой виден посетител.

Инспектор Марсел Лание още бъхтеше неуморно и трупаше допълнителни дни към отпуска си. Сега „развеждаше“ Глицки по подробностите на извършеното снощи престъпление. Към студената мъгла се прибави и вятър. Двамата носеха дебели якета, Марсел въобще не измъкваше ръце от джобовете си. Опитвайки се да схване по-добре нещата, Глицки отвори предната дясна врата на колата.

Понаведе се и примижа срещу стъклото на прозореца. Било е вдигнато, когато е мъжът застрелял Лок, сега представляваше мътна паяжина с дупка по средата, голяма колкото юмрук.

— Криминалистите събраха ли парчетата?

— Всичко, каквото намерихме.

— Доста голяма дупка.

Лание също погледна за миг.

— Ейб, това са два изстрела от упор.

Глицки кимна.

— А втория куршум открихте ли?

— От другата страна.

Заобиколиха колата, Глицки поспря при задната броня.

— Какво, забеляза ли нещо?

— Нищо, абсолютно нищо.

Глицки отвори вратата откъм шофьорската седалка и се опря на коляно, за да разгледа дупката от куршум в тапицерията, после се настани зад волана, изви очи към разбитото стъкло вдясно и мислено проследи траекторията на втория куршум.

— Голяма късметлийка е — отбеляза на глас.

Според неговата представа за траекторията, куршумът би го одраскал отпред. Разбира се, Лорета нямаше грамадния му гръден кош и затова не бе засегната. Но съвсем малко е оставало. На косъм.

— Май е имала късмет и с прибирането у дома снощи — вметна Лание, без по лицето му да трепне и едно мускулче.

Глицки бе подготвен за нещо подобно — ченгетата от „Убийства“ се отличаваха с умението да научават всичко и да го разнищват без никакво страхопочитание. Явно бе плъзнала мълвата, че посред нощ е отвел с кола Лорета от Палатата.

— Марс, не ми додявай. Жената все пак е сенатор. И ми беше по пътя.

— Ами да, късмет си е.

Усети как белегът на лицето му се опъна и си наложи да не се мръщи. Трябваше да преглътне ухапването без гримаси. Марсел би надушил още нещо при каквато и да е реакция от него.

— Къде още има кръв? — попита делово.

Лание се наведе към него.

— Погледни ей тук. — Малко кръгло петно на дясната седалка. — Имаме си работа с калибър 22, най-много 25. Тази сутрин ще знаем точно. Малко входно отверстие, никакви разкъсвания. Куршумът не е излязъл. И с това е извадила късмет. Дори не я е опръскало.

Сърбеше го езикът да обясни с няколко подбрани думи на инспектора си какъв късмет е имала поначало Лорета, за да стрелят по нея. Но и така косвено щеше да отрича подозренията му, значи би признал, че е станало и още нещо необичайно. Предпочете да си затваря устата, измъкна се от колата и внимателно хлопна лявата врата. Тръгнаха обратно към Палатата.

— И как е тя? Говорихте ли? — попита Лание.

— Не много — излъга Глицки. — Почти беше изпаднала в шок, напълно изтощена. Мисля, че доста я е разтърсило.

Крачките им стържеха по плътно настлания чакъл.

Когато лейтенантът се появи в кабинета си, на един от жълтите пластмасови столове пред бюрото на сина си седеше Нат Глицки. На седемдесет и шест години, старецът още се занимаваше с готварството си. И както винаги, кръглата ярмулка покриваше бялата къдрава корона от коса на главата му. Носеше туристически обувки, многоцветен вълнен пуловер, старомоден, изцапан с боя кафеникав панталон. И бе метнал на облегалката своето „класическо, мъжко, синьо спортно сако“. Почти никъде не се появяваше без него.

Вече се разчу в управлението, че Джеръм Рийз пак е зад решетките горе и Глицки, научил новината в коридора, се мъчеше да вмести информацията в своята схема „Накъде вървят нещата“. Случката не попадаше в категорията на най-приятните събития.