Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Кевин още се опитваше да седне по-удобно.

Обзавеждането на Уес клонеше към спартанска оскъдица — имаше мъхната светлозелена пътека, два сгъваеми платнени стола, още два с прави твърди облегалки. И „диван“ — японска постеля върху рамка от шперплат, на трийсетина сантиметра от пода. С останалите удобства в салона — телевизор на пода, хладилниче за бира, грубо сковани рафтове за книги и разни кашони с продукти, чийто срок на годност бе изтекъл — обстановката би се сторила уютна само на човек, израсъл, да речем, в развитата цивилизация на Сенегал.

— Значи още не си чул?

— Какво да съм чул?

Уес не се отлепяше от телевизора цяла сутрин, сега осведоми Кевин за начинанието на кмета, за показната солидарност с настроението на разбунения град. Избрал си един от сгъваемите столове, Кевин пак се размърда. Боеше се, че става крайно наложително да го прегледа лекар, но имаше още по-неотложни неща.

— Значи двеста хиляди долара?

Кметът не бе успял да получи половин милион.

— Закръгли ги на триста, ако прибавиш стоте от първата обява, предлагат тлъста пачка за мършавия ти задник. Мисля си дали да не те изтропам, да зарежа всичко и да си живуркам в Коста Рика.

— Ти вече си зарязал всичко.

— Ама не съм в Коста Рика — Уес се ухили и надигна бирата.

Гласът на Мелъни се чуваше все по-високо от кухнята. Стоеше до телефона вече четвърт час.

— Той не лъже . Татко, той не е направил това.

Уес изкриви устни.

— Поне някой ти вярва.

Което накара Кевин да се намръщи. Край на подмятанията.

— Но не и ти, а?

Уес надигна кутийката, откри, че е празна и мудно се надигна да вземе друга. Предложи една и на Кевин, но той завъртя глава. С всяка дума сякаш забиваше пирон.

— Ей! Чуваш ли ме? Значи не вярваш, че не съм правил това?

И пак гласът на Мелъни от кухнята:

— НЕ, НЯМА!

Тресна слушалката върху апарата, но не улучи и пластмасата кухо изтрака на пода.

Уес се намести на постелята, без да показва, че е чул думите на Кевин. Най-добре хлапето вече да разбере какво неприятно място е светът.

— Майната ти, Уес…

Барт не понасяше заплашителни звуци, отправени към господаря му и въпреки че познаваше Кевин, козината на гърба му настръхна, в гърлото му заклокочи ръмжене. Уес го галеше по гърба, когато Мелъни влезе в стаята.

Кевин мъчително се надигна от стола.

— Мел, да си ходим.

Уес каза безизразно:

— Какво правиш? Я сядай, мътните те взели.

Мелъни, от вратата:

— Какво?

Кевин я изгледа втренчено.

— И той не ми вярва.

— Не, вярва ти. Разбира се, че ти вярва. Уес?

— Няма значение дали му вярвам, не е в това въпросът…

— Само това има значение, Уес. Затова съм тук.

Уес си пийваше бира. И Кевин се сгорещи още малко.

— Е, как си го представяш? Според тебе, защо съм дошъл?

— Ако викаш така, ще ти стане нещо. Имам в спалнята един стар мегафон, може и да пуснем два-три фойерверка през прозореца, та всички да знаят, че си правим купонче тук.

Кевин се хвана за ребрата и рухна на стола. Мелъни се наклони над него.

Уес седна напрегнато, очите му се взираха мрачно.

— Кев, да ти обясня ли истинската причина да дойдеш тук? Ти ме потърси. Обади ми се, помниш ли? И си мислиш, че и аз ще нагазя в тази кал. Приключих с подобни глупости. Няма да те издам, значи се отказвам от триста хиляди чуднички доларчета, сложени на тепсия. И макар да не ти влиза в проклетата работа, имам предостатъчно причини да не се забърквам с тебе, с тази гадост, с каквото и да било на света.

Мелъни беше коленичила до Кевин и изгледа Уес презрително.

— Що за човек си ти?

Уес надигна кутийката.

— Какъвто съм, такъв съм.

— Хайде, Мел, да се махаме.

Кевин пак опитваше да стане, плиткото му дишане зачести.

— Къде отивате?

Мелъни бясно се извъртя.

— Какво те засяга? Пука ли ти изобщо?

Очите й се насълзиха от ярост, за миг Уес сякаш видя дъщеря си Мишел. Нещо го прониза в корема и за да се прикрие, отпи голяма глътка, но изведнъж бирата му се стори топла и противна.

— Права си, какво ме засяга?

— Отивам да се предам — каза Кевин. — Писна ми.

— Кевин! Не можеш!

Той вдигна рамене равнодушно.

— Обаче точно това ще направя. На всички да им го начукам. Сам ще се оправя.

— Кевин, някой ще те убие…

Уес вече беше прав.

— Защо просто не се измъкнеш от града?

Мелъни очевидно не искаше да подкрепя нещо казано от него, но беше принудена.

— Точно това му повтарям.

Уес вдигна пръст.