Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

След победата й в изборите, Глицки започна да дочува оттук-оттам слуховете за прословутия милион (макар че сумата всеки път бе различна), за натъпканото с банкноти куфарче, което Лорета намерила в останките на падналия самолет и внесла незаконно в Щатите.

Глицки врътна глава.

— Рид, има едно проблемче с тези призрачни пари — митницата.

Обаче Бенкс беше готов с отговора.

— Никаква митница. Май всички забравят за това. Нали пратиха специален самолет да я прибере, бяха се разбързали. И я стовариха право в клиниката „Мейо“. — Повтори натъртено: — Никаква митница.

Неподвижният въздух в залата ставаше все по-задушен. Глицки потисна желанието да се протегне, да изпъне скованите си мускули.

— Рид, според тебе Осуалд сам ли е застрелял Кенеди?

Бенкс вдигна рамене.

— Мислиш, че си съчинявам, нали?

— Сериозно ли вярваш, че ако е имало и зрънце истина в слуховете — историята е сочна, признавам — изобщо е било възможно да се прикрие? Тази жена се кандидатира вече… колко, четири пъти… за изборна длъжност, два от които в общощатски кампании, и то срещу хора, имащи развит нюх за мръсотиите, хващам се на бас за това. Имало ли е нещо вярно, щеше да излезе на бял свят.

Бенкс не отговори.

— Рид, нали не си помисли, че опитвам да си затварям очите? — с полушеговит тон настоя Глицки.

— Само ти предавам какво говорят доста от нашите, дето всеки ден се мешат с хората по улиците. И ти познаваш повечето. Не си падат по празните брътвежи. — По-младият мъж плесна с ръце по бедрата си и рязко си пое дъх. — Както и да е, това имах да ти казвам…

Лейтенантът се опря на предната скамейка и стана, Бенкс също се изправи.

— Струва си да знам — увери го Глицки. — Макар да си мисля, че поне сега сенаторката наистина върши нещо добро.

— Така да бъде — съгласи се Бенкс с най-служебния си тон. — Ще отида да нагледам Макей, ще поразпитам двамата смешници и ще ги докарам при нас. Нещо да си чул за Кевин Ший?

— Нито дума. Ако човечето има малко мозък, вече да е в Скандинавия.

Глицки протягаше ръка към високата тежка врата, но спря.

— Ей, Рид, благодарен съм ти, но не е нужно да се тревожиш толкова.

— Добре, лейтенанте, щом казваш.

Глицки искаше, но така и не се реши да увери Ридли Бенкс, че снощи само е откарал сенаторката до дома й. Ала не беше само това, а нямаше никакво желание да си служи с дребни лъжи. Имаха свойството да стават грамадни и уродливи.

Както и по-рано с Лание, измъчваше го опасението, че си позволи да каже твърде много. Бенкс беше добро ченге, а в нито една професия хората не държат толкова един на друг. В стремежа си да опази своя лейтенант, Бенкс отрано го постави лице в лице с вероятността, че може би има хора, които твърде зорко следят всяка негова крачка. И вече душат около дреболиите. Може би, на някакво засега неясно за Глицки равнище, Лорета Уейджър означаваше сериозни неприятности.

А това, ако е честен със себе си, както се опитваше, беше послание, което нямаше готовност да изслуша.

Снощи й даде домашния си номер и тя се обади, още преди да си е изпил чая сутринта. Айзък вдигна слушалката и я подаде на Ейб с гримаса, от която би се смръзнала и бензинова горелка. Незнаен инстинкт подсказа на Айк, че в обаждането няма нищо делово — баща му беше хлътнал по тази жена. И то прекалено… гадост!… скоро.

Когато Глицки чу гласа й, всичко друго изхвърча от главата му. Искаше да се видят пак, имала нужда от него, дали ще може да уредят някак да стане още днес?

Не беше разумно, дори изглеждаше неосъществимо, но щяха да се опитат.

Бе проникнала в душата му, а той все си повтаряше, че повече никого няма да допусне до себе си толкова близо. Вече не знаеше кое го безпокои повече — че това изобщо се бе случило или че можеше да свърши изведнъж.

— Добре де, ето ме, най-после пораснала, търси ме полицията и кой ли не още и доколкото виждам, ако поискам да се обадя на мама и татко, никой няма да ме спре.

Кевин сви рамене срещу Уес.

— Стана такава последните ден-два, просто не проумявам.

Но пък знаеше, че му харесва. Мелъни им се усмихна.

— За разнообразие — обясни и отиде при окачения на стената в кухнята телефон.

Уес седеше с превити рамене на дивана в „салона“. Дългата му коса беше сплъстена, бе облякъл шорти, подобни на вчерашните, босите му крака се изтягаха върху шкафчето за обувки, което ползваше вместо масичка за кафе. В дясната ръка държеше кутийка бира. Муцуната на Барт лежеше в скута му.