Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Изведнъж усети присъствието й, обхвана я цялата със сетивата си. Косата й сияеше. Бе облякла обикновена светложълта рокля, тънкият плат потрепваше от ударите на сърцето й. Кевин виждаше.

Тя остави кесията на леглото, изправи се и погледите им се срещнаха. Усмивката й отприщи облекчението, радостта пак да е с него.

— Нали помниш, че щях да ти връщам ключа, като се разделихме? Но не ти го върнах. — Позапъна се. — Мислех, че ще се прибереш малко по-късно. Исках да съм тук.

— Уес ме докара.

Тя спря, боеше се да го доближи — последното съмнение. Въпрос в плахата усмивка. Още ли я искаше? Нямаше да се натрапва.

Сякаш му го каза с думи.

Мълчание. И двамата не можеха да се престрашат. Бояха се да не съсипят отново всичко, още в първите минути на истинския живот, тук. Знаеха колко е важно. Стоеше на метър от него, отпуснала ръце по тялото си, а очите й…

Никога преди не бе виждал това, нито пък се надяваше. Тя знаеше кой е, но го обичаше. И той не искаше нищо повече от този свят.

Мелъни попита:

— Имаш ли нужда да постоиш малко сам? Да си тръгна ли?

Той протегна ръце. Нейните трепереха.

— Никога — каза тихо, — никога.

Тя обви ръце около кръста му, притисна се силно. Усещаше сърцето й. Усещаше и своето.

В един ритъм. Заедно. В истинския свят.

Преди, но не в най-отдавнашните времена (защото „Малкия Шамрок“ съществуваше от 1893 година), а през петдесетте години барът бе популярен заради кухнята си не по-малко, отколкото се славеше с напитките.

Моузес Макгайър и неговият съдружник Дизмъс Харди прецениха, че е добра реклама, пък и съвсем подходящо време да се върнат към традицията, точно на Четвърти юли. Получиха разрешение от градските служби да продават хотдог и яхния от миди (по десет и по петнайсет цента, съответно), на открито пред бара. Пуснаха от покрива на „Шамрок“ огромен американски флаг, чак до горния край на прозорците. Площта отпред бе отделена с подвижни прегради, а и времето помогна в начинанието, което рядко се случваше в Сан Франциско.

Дори в седем вечерта беше топло и тихо. По „Линкълн“ рядко минаваха коли, Харди и Макгайър стояха зад маса, под която в метални кутии с лед стърчаха бъчонки с няколко вида бира. Навсякъде около тях, в ограденото място и извън него, в бара зад гърба им, поне двеста човека с всякакъв цвят на кожата пиеха и хапваха, под звуците на маршовете на Джон Филип Соуза. Моузес реши, че тази музика е подходяща за случая и Харди се съгласи, макар да не я обичаше особено. Все пак, Макгайър притежаваше три четвърти от бара.

През последния час точеха бирата със скоростта, с която успяваха да изпразват бъчонките и изведнъж настъпи затишие.

— Къде ли е твоят човек Глицки? — попита Моузес. — Очаквах да ни навести.

— Може и да се появи, но май каза, че ще отиде до Монтерей. Имал важна работа. — Харди махна към хората наоколо. — С Глицки или без него, върви добре.

— Да, може да се окаже, че това е най-добрата ни идея досега — отвърна Моузес.

И трезвен беше склонен да преувеличава, а днес вече изпи четири силни бири.

— Може да е твоята най-добра идея, но лично аз съм имал и по-добри.

— Да бе, и какви са те?

— Например, ожених се за сестра ти.

Естествено, Моузес нямаше да оспори това.

— Все пак — помирително каза Харди, — трябва да призная, че малко се тревожех.

Макгайър пак си наля пълна пластмасова чаша. Глътна наведнъж една трета от бирата.

— За какво?

— И още питаш. А, нищо особено, Моуз, напоследък е толкова благо в града, за какво да се тревожа?

Макгайър изля още малко бира в гърлото си и поклати глава.

— А, не и тук. Никога не би се случило при мен. В моя бар — никога.

— Тази песен май съм я чувал вече — в Сан Франциско било невъзможно, обаче какво стана?…

Моузес размаха ръка към насядалите хора.

— Ей, погледни бе, Диз. Само погледни.

Погледът на Харди се плъзна по тълпата. Срещаше какви ли не лица.

— Добре де… Това доказва ли нещо?

— Да, Диз, според мен доказва. Сериозно говоря. Помисли само — преди два дни, преди седмица, нали помниш… а виж ги сега. Животът продължава.

Харди завъртя кранчето на бъчонката с „Гинес“, наля си два-три пръста от тъмния нектар. Изгълта бирата наведнъж, пак огледа множеството и се обърна към своя шурей.

— Може би. Господи, надявам се да е така.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4976

Издание:

Джон Лескроарт. Неизбежно правосъдие