Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

И разбира се, делото беше важно, а градът вече достатъчно се изложи… Едва ли нейната провалена почивка можеше да се сравнява с преживелиците на това момче Ший, а той още беше зад решетките.

Прочете внесеното от адвоката Фаръл искане за съдебно решение (смътно го помнеше отнякъде като кадърен човек), после старателно се запозна с резултатите от полицейските разпити на свидетелите. Трима от тях — Джеймс А. О’Тул, Брандън У. Мюлън и Колин Девлин — май се опитваха да изпросят съдебен имунитет или поне по-леки присъди, вместо да бъдат обвинени в убийство. Най-голямо доверие заслужаваше четвъртата, Рейчъл Кошелник, въпреки лошия й английски.

Прочете и показанията на засега единствения заподозрян, комуто предстоеше да предявят обвинение в убийство — Питър М. Макей. Както и доклада на началника на отдел „Убийства“, лейтенант Ейбрахам Глицки. Папката беше дебела почти три сантиметра, но съдийката Браун я изчете от кора до кора. Както изглеждаше, всички единодушно потвърждаваха, че Кевин Ший не е извършил нищо лошо.

Но тя не беше в състояние да направи нищо за вероятните обвинения срещу него по федералните закони. Нито можеше да отмени обвинението, предявено от разширения състав съдебни заседатели, без да се запознае с всички факти по делото. Но научи достатъчно и реши, че сега е времето да направи добро. Заповяда Кевин Ший да бъде освободен, на негова отговорност. Не вярваше той да запраши нанякъде.

Фаръл откара Кевин Ший до апартамента му. Емоционално изчерпан и смазан, младежът не пожела да обядват някъде, не искаше да празнува, нито да слуша напътствия за бъдещото си поведение или стратегията на защитата, в случай, че все пак го призоват като обвиняем по делото. Жадуваше само да се прибере у дома.

Фаръл го разбираше и не настоя. Кевин мина през истинска месомелачка, имаше нужда от време да се опомни. Но самият Фаръл се почерпи един обяд в „Джон’с Грил“, където се вписа напълно в утешителното празненство по случай Четвърти юли и неуспешното пътуване на съдържателя до Ню Йорк. Бе отишъл да наддава за едно от двете чучела на малтийски соколи, използвани в едноименния филм. Най-високото му предложение от трийсет хиляди долара се оказало малко под шестстотинте хиляди, за които бил продаден трофеят, но шумните репортажи около случката изобщо нямаше да се отразят зле на ресторантския му бизнес.

Фаръл си поръча писия в масло, с много подправки и лимон. За цял живот си беше отял на замразени храни, готови ястия, сухи закуски. Време беше за промяна. Вече си състави плана за деня… не, по дяволите, за остатъка от живота си. Веднага щеше да започне по друг начин — ще се прибере, ще изведе Барт на дълга разходка, ще почисти хола, ще измие съдовете, ще направи две-три коремни преси (без да се престарава от първия ден), после ще си забърка една-единствена чаша свръхсухо мартини с джин „Бомбайски сапфир“ и ще гледа фойерверките от покрива на блока.

А утре първата му работа ще бъде да подстриже тази проклета грива, после ще се обади на някои колеги, ще си възстанови контактите. Връща се в занаята.

Глицки се добра до Монтерей в един и двайсет и пет минути. Нат убеди капитана на катера да позабави следобедното плаване, за да изчака сина си. В края на краищата, така капитанът щеше да има още петима клиенти наведнъж — по двайсетачка на глава. При това пари на Ейб, а Нат ги харчеше с удоволствие. Нали затова бяха парите, макар и като по-млад да беше настроен по-иначе. Е, човек цял живот се учи.

Другите трима кандидати да гледат китовете в океана не възразяваха, стига да не се забавят прекалено.

В два часа бяха на четири мили от брега, яркото слънце се отразяваше в спокойната вода. Айзък седеше със скръстени крака върху намотано котвено въже и оглеждаше хоризонта с бинокъл. Джейкъб си дочиташе романа на ужасите, малкият Орел упражняваше някои движения от хип-хопа, а другите пътници се забавлявала от сърце, докато го гледаха. Неговият преносим касетофон беше поставен върху дървена маса по средата на палубата. Нат се изпъна на една от скамейките и побърза да заспи.

Глицки дъвчеше пържена риба и се мотаеше между носа и кърмата. Не можеше да си намери място. Нищо чудно да остане и без работа.

Не спомена за това. Моментът не беше подходящ. За Бога, случи ли се, ще има време да им обясни. Премного време.

Не се заблуждаваше. Не искаше да бъде тук и сега, с момчетата, с баща си — единствените близки хора, останали му на този свят. Какво означаваха тези чувства? И преди всичко — защо дойде тук, за да види за десетина секунди някой тлъст морски бозайник? Не го свърташе.