Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

И без това никому не беше необходим. По-добре да беше оставил момчетата с баща си и да…

— Ей, тате!

— А?

Извъртя се стреснато. Професионална деформация. Айзък го повика. Провери какво правеха другите двама. Единият четеше, другият си танцуваше. Всичко е наред. Върна се по палубата при сина, който потупваше с длан по релинга на катера.

— Гледах те. Какво става? Нали разбираш, и синът ти може би иска да знае за какво си мислиш?

Въпросът се стовари върху Глицки като юмрук в ребрата.

— Не знам, Айзък. Май си мислех, че трябва по-често да съм при вас — излъга Глицки. — Повечко неща да правим заедно.

Веднага разпозна недоверчивото изражение на момчето.

— Не — каза Айзък, — сега ми приказваш като по-голям. Питам за какво мислиш наистина?

Глицки опря гръб на релинга.

— Наистина ли?

— Ами да. Какво ти минава през главата? Светът какъв е за тебе?

— А този въпрос как го измисли?

— С Нат си говорим за такива неща. С твоя татко.

— Ъхъ, Нат ми е баща…

— А ти защо не искаш с нас да си приказваш за тези работи? Нали се сещаш — откак мама си отиде, все правиш каквото е редно. С нас, с работата, във всичко. Все едно нищо не те засяга отвътре.

— Много неща ме засягат — възрази Глицки. — Всякакви. Например, ти.

— И какво?

Глицки въздъхна.

— Ами, че не искаш една дума да ми кажеш. Всичко е борба за територия, всичко е разправия, все нещо не ти е по нрава…

Неговият шестнайсетгодишен син слушаше и кимаше в съгласие.

— То е защото ми приказваш, само ако трябва да свърша някаква работа. И вкъщи си като ченге.

— Аз съм си ченге, Айзък. А ти за какво искаш да си говорим?

Момчето преглътна с усилие.

— Де да знам. Защо не ми кажеш по някой път: „Ей, здрасти. Как я караш?“. Нещо такова.

Глицки вдигна глава. Насреща беше празният, безкраен син хоризонт, а той беше тук, носеше се по огромния океан с най-големия си син, подал му ръка, за да го изтегли в спасителната лодка. Да му се не види, какво още чакаше?

Усети как лицето му започна да се разтяга в истинска усмивка.

— Добре де. Здрасти. Как я караш?

Дори за този град, стъписан от трагедии и насилие, злощастната смърт на сенатор Лорета Уейджър в мига на най-голямата й победа, беше жесток удар. В средата на седмицата щеше да пристигне президентът на Съединените щати, за да присъства на погребението с държавни почести. Кметът Конрад Ейкън обяви едномесечен траур в Сан Франциско.

Филип Мохандас вече успя да предложи ново име за проекта „Хънтърс Пойнт“ — „Мемориален младежки център Лорета Уейджър“, предназначен за децата и юношите в неравностойно социално положение. Изглеждаше твърде вероятно той да оглави центъра.

Председателят на националния комитет на Демократическата партия заяви, че скоропостижната кончина на сенатор Уейджър връща в самото начало търсенето на достоен кандидат за вицепрезидентския пост в следващите избори. След героичната й лична намеса в задържането на Кевин Ший, просто й била постлана пътеката към тази кандидатура.

„Тя беше изключителна жена — заяви председателят, — със забележително лично достойнство, с неопетнена честност и съпричастност към проблемите на обикновените хора, отличаващо я от всички други съвременни политици. Тя не беше преди всичко политик, опираше се на традиционните ценности и проявяваше искрено чувствата си, но и в същото време успяваше да се извиси над тълпата. Убеден съм, че ако пожелаеше, тя можеше да стане първата жена, президент на Съединените американски щати“.

Кевин се влачеше бавно, тежко, стъпало след стъпало. Отключи вратата на апартамента.

Леглото беше оправено и покрито. Прозорците отворени, с вдигнати щори. Не помнеше това място някога да е било толкова светло . Навън светът искреше в чистия въздух. Лек, топъл, миришещ на цветя ветрец поклащаше дръпнатите завеси.

Чашите за кафе и халбите бяха измити, а до любимото му кресло на масата имаше грамаден букет. Огледа стаята, обиколи я и седна на леглото, с лице към единия прозорец.

Но къде беше тя?

Смъкна вонята от затвора под душа. Обу чисти дънки, върна се на леглото, гол до кръста, остави ветреца да го доизсуши.

Петнайсет минути, двайсет. Не помръдваше, не мислеше за нищо. Просто седеше и чакаше, бавно се отърсваше от кошмара.

Знаеше, че тя ще дойде.

Стъпки на площадката пред вратата. Стана и направи крачка натам, когато тя отвори.

Носеше покупки в голяма кафява кесия, най-отгоре стърчеше хляб.