Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Но точно това, каза си, беше най-важното — Илейн вече се взираше в идните дни. Щеше да оцелее. Нейната дъщеря нямаше да се пречупи. И не би трябвало никога да се предава, щом е дъщеря на майка си.

По-рано през деня най-сетне успяха да се отърват от камерите, от цялата лудост, качиха се в колата и се махнаха от града, поеха на север към Пойнт Рейес. Там беше толкова безметежно. Имаха целия следобед за себе си — майка и дъщеря, струваше им се, че не са могли да отделят време за това от години. Спокоен обяд в закътано ресторантче. Никой не им досаждаше, никой не знаеше кои са, нито любопитстваше.

Спряха на едно от възвишенията по виещия се път към Сан Франциско, взираха се в прочутата гледка на юг — към моста и града. За първи път през тези дни не се виждаха пушеци.

Илейн я остави пред къщата в пет часа и петнайсет минути.

На секундата.

Ти решаваш.

Вятърът стихна. Тя излезе на балкона пред библиотеката, откъдето се виждаше моста „Голдън Гейт“. Слънцето се спускаше на запад, но денят оставаше топъл.

Над черния панталон носеше туника в преливащо се виолетово. Имаше бисерни обици на ушите. Направи резервации за „Старз“ и разбира се, дори в последната минута можаха да отделят една маса за сенаторката. Би ли желала да поставят параван, да й осигурят допълнително уединение? Самият Джеремая щял да бъде там довечера — би ли позволила да се отбие за малко на масата й, да поднесе скромен подарък? Той бил горещ неин почитател.

Трябваше да се занимае и с формалностите. Довърши писмото си до президента, благодари му красноречиво за човечния жест с прехвърлянето на „Хънтърс Пойнт“ и изрази непоколебимото си убеждение, че е подходящо да обмисли назначаването на Филип Мохандас за ръководител на тази регионална програма. Сделката си е сделка.

Продиктува в микрокасетофона си пет кратки писма по административни и текущи въпроси, обсъждани в комисиите, в които работеше. Запечата плика, адресиран до нейната канцелария във Вашингтон. Остави го на масичката до дългата седалка в преддверието, откъдето непременно би го взела, за да го изпрати.

Ти решаваш.

Мислите й се насочиха към изборите, към нейното място в сената. Всъщност, каза си, сегашното положение прелива от ирония. Както го уреди Глицки, накрая тя излезе героиня, въпреки предишната си безцеремонност и призивите едва ли не към улично „правосъдие“. Никой, освен Ейб, нямаше представа как бе дърпала конците зад сцената. Сгреши в преценката си, но късметът не я изостави. Доброто й име щеше да остане непокътнато.

Разбира се, би й се наложило да изтърпи какви ли не политически заяждания. Нахвърли се срещу Кевин Ший твърде прибързано, твърде устремно, преди да е проучила всички факти. Обществеността, съюзниците и враговете щяха да подложат на съмнения доколко правилно е постъпвала, но не й се вярваше това да намали нейните шансове. Успехът с „Хънтърс Пойнт“ щеше да й донесе още половин милион гласове на чернокожи, повече от достатъчно да компенсира загубата на умерено настроените бели.

Потръпна, макар да не беше студено и влезе в къщата. През прозореца, слънцето очертаваше многоъгълни отблясъци върху паркета. Прекрасна къща. Защо ли не прекарваше повече време тук? Някой трябваше да цени и да се възхищава на всичко това…

Отиде при бара, взе кристална чаша и си сипа повече от един пръст коняк — същия, който пиха с Ейб.

На рафт отсреща имаше златен часовник под стъклен купол, подарък от Дейн за една от първите годишнини от сватбата им. Часовете бяха отбелязани с римски цифри, златният механизъм лениво се въртеше напред-назад под стъклото. Стрелките показваха седем часа и четири минути. Улови се, че не може да откъсне поглед от тях. Нямаше разсейваща вниманието секундна стрелка, забързано отброяваща минаващото време.

Вече беше седем и двайсет и две.

Принадлежностите за почистване — четките, шомполите, парцалите, оръжейното масло — бяха наредени върху голямо парче кадифе, на тоалетната масичка в гардеробната до нейната спалня на втория етаж. Беше малка стаичка с единствено високо, кръгло прозорче.

Остави наполовина изпитата чаша до кадифето.

Там беше оставила и бележката за Ейб.

Един от часовниците долу отбеляза със звън седем и половина. Изведнъж се усъмни дали е оставила отключена входната врата за Ейб. А това беше важно. Не искаше да пропусне нещо.

Затова пак слезе по стълбата и докато мине през преддверието, отпи още глътка-две от чашата. Вратата не беше заключена.