Джон Лескроарт - Неизбежно правосъдие

Хвърли още един поглед в библиотеката. Слънцето се бе спуснало и многоъгълниците на пода бяха изчезнали.

Щеше да дойде навреме, за да я арестува. Не се съмняваше в него. А той каза точно в осем.

Значи тя решаваше.

Върна се нагоре по стълбата към гардеробната и остави чашата на същото място.

Взе стария „колт“ на Дейн. Винаги го държеше в тази стая.

Бележката, написана с лекия й почерк: „Ейб, напомни на всички, че аз и Дейн се упражнявахме в стрелба по мишени. Станала е злополука, докато съм почиствала стария му револвер…“

Глицки внимателно взе листчето. Влезе в банята, разкъса го на дребни парченца, хвърли ги в тоалетната и пусна водата три пъти.

Отиде в спалнята, взе слушалката на телефона до леглото на Лорета и започна да натиска бутоните — девет… едно… едно…

Илейн Уейджър стоеше напрегнато на тротоара. Бе понесла някак цялата минала седмица. Глицки се попита, дали в поведението й не личеше дори някакво облекчение, че нищо повече не може да се стовари върху нея, че е оцеляла?

Отби до бордюра, пресегна се и й отвори дясната врата. Илейн носеше дънки, високи кафяви обувки и широк пуловер. Косата й бе свирепо опъната назад.

— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш — каза тя. — Не беше необходимо.

— Беше — изрече Глицки.

— Чух, че ти си я намерил…

Той вече караше и не бе принуден да погледне Илейн.

— Имахме среща.

— Ейб? — Внезапно в гласа й се прокрадна предпазливост. — Каква беше, нали разбираш… като жена? Ти сигурно знаеш…

Той спря пред червен светофар.

— По свой особен начин, Илейн, тя беше прекрасна.

Илейн притвори очи, кимна.

— И като майка.

Той се надяваше разговорът да спре дотук.

Бе се превил върху самия ръб на пластмасовия стол, с лакти върху коленете. Чакаше, а остро очертаното му лице се изпъваше в гримаса на нетърпение. До него Илейн се взираше в дупчиците по звукопоглъщащите плочи на тавана.

Съдебният медик Джон Страут отвори свързващата помещенията врата, която леко изсъска и двамата скочиха. Страут наклони глава, Илейн се овладя и влезе в моргата. Глицки я последва.

— Крайно време е да си взема отпуск — промълви Страут. — Не издържам вече. Тук все попадат хора, които познавам…

— Знаеш ли вече как е станало?

— Потвърждава се каквото мислех отначало.

— Все пак, искам да знам заключението ти — дрезгавият му глас беше като алармен сигнал за Страут. — Джон, познавах я лично.

Поколеба се, не знаеше докъде да стигне с откровеността. Реши да не прекалява.

— Е, знаеш не по-зле от мен, че в такива случаи няма как да си абсолютно сигурен, но ще напиша в доклада злополука като причина за смъртта. Не вярвам да се е самоубила.

— Защо?

— Ами, най-вече заради всичко, което научих за последните й часове. Прекарала деня с Илейн, а тя казва, че майка й изглеждала по-добре от всякога. И ти знаеш, че жената току-що отбеляза две-три страхотни попадения. Ейб, тя беше на гребена на вълната. Направо летеше напред. А и никой не прави резервация за вечеря, преди да се гръмне. Нито пък диктува пет кратки бележки за работата през следващия месец, само за да се самоубие минути по-късно.

Освен ако е намислила никой, особено дъщеря й, да не научи истината, добави Глицки за себе си. Но попита:

— Криминалистите потвърждават ли?

— Чудно, но са сигурни. Ъгълът на изстрела, разстоянието. Оръжието е стреляло толкова отдалече, че по тялото няма никакви барутни изгаряния. Не е притиснала цевта до слепоочието, нито я е лапнала, нищо подобно. Почти всички самоубийци така правят. Като помисля, май не съм имал нито един случай на самоубийство с изстрел в сърцето. Нито пък от цяла изпъната ръка разстояние. Убеден съм, че е станало случайно. — Страут подръпна бузите на издълженото си лице. Взря се в лейтенанта за около минута. Внимателно сложи ръка върху рамото на Глицки. — Ейб, това е злополука. Няма нужда да се ровиш.

Краката на Глицки омекнаха. Изглежда, малката му лекция пред Лорета за значението на подробностите бе повлияла.

Поседя малко и вдигна глава към съдебния медик.

— Джон, точно това се надявах да чуя. Благодаря ти.

Мария Браун от върховния съд на щата посрещна с недоволство обаждането на новия районен прокурор, точно през празничните дни. Обаче си напомни, че така й се пада, щом не е офейкала по-надалече — на Хаваите, в Пуерто Валярта или Палм Спрингз, както постъпиха повечето нейни колеги. Но следващата година щеше да се сети навреме.