Джон Лескроарт - Предателство

— Защото всичко, за което си помислех, ми изглеждаше рисковано.

— Какво например?

Нолан се поколеба, после каза:

— Например колко добре изглеждаш. Видя ли? Вече те обидих.

— Не съм обидена.

— Мисля, че си. Намръщи се.

— Така ли?

— Определено.

— Не съм искала да се мръщя. Не съм обидена. Не беше намръщване от обида. Даже съм поласкана. Благодаря. — Тя подраска върху салфетката до чинията си. — Не съм свикнала с комплименти. Предполагам. Освен това съм малко притеснена. Тази вечер може да се окаже грешка.

— Какво?

— Ти и аз. На вечеря. Просто ми прозвуча толкова хубаво да излезем и… — тя въздъхна и скри паузата с глътка вода. — Не исках да оставям у теб грешно впечатление.

— За какво?

— Че това е среща. Като между мъж и жена.

— Добре, ще се опитам да не оставам с грешно впечатление. А кое е правилното?

— Че това е просто вечеря. Двама души на ресторант.

Той се усмихна насреща й.

— Обратното би било кое? Романтична вечеря?

— Предполагам. Не съм си мислила, че това ще е романтична вечеря. Вероятно затова съм се намръщила.

— Пак се върнахме там, а? Ти се намръщи, защото казах, че си прекрасна, което означава, че аз съм романтично заинтересуван.

— Нещо такова, предполагам.

Сервитьорът пристигна с напитките и Нолан изчака, докато той се отдалечи, преди да пийне от мартинито си и да продължи:

— Добре — каза, — обещавам да не съм романтично заинтересуван. Ти си момичето на мой приятел и това би било неловко, само дето вече каза, че си приключила с него.

— Така мисля.

— Аха. Промяна в историята.

— Всъщност не. Просто не мислех, че толкова скоро ще изляза с някого. Имам предвид на среща.

— Имам една идея. Какво ще кажеш да не наричаме това среща или нещо друго? Да го оставим такова, каквото е. Нужно ли е веднага да вземаш решение?

— Може би не. Просто не искам да ти отправям смесени сигнали. Наистина повече нямам нищо общо с Ивън, но…

— Все още не ти е безразличен.

Тя вдигна рамене.

— Не знам. Това да не отговарям на писмата му е решение. Но да нямаш чувства към някого не е нещо, което можеш да решиш. Не мога да кажа, че съм стигнала дотам. А ето ни нас двамата тук, ти и аз. Ти ме покани да излезем и аз казах да. Не знам защо го направих.

— Не беше ли гладна?

— Можеше да идем в „Макдоналдс“. Нямаше нужда да се издокарвам. А така усещам всичко… по-различно.

— Отколкото „Макдоналдс“? Надявам се да е така. — Нолан се наклони през масата, улови погледа й и го задържа. — Виж, Тара, не е толкова сложно. Не те познавам. Единствените две неща, които знам за теб са, първо, военните, за които е забранено да говорим. Второ, че си много красива. Това е само наблюдение и е рисковано, понеже си мислиш, че те свалям, което прави нещата повече да приличат на една среща, признавам. Затова, да станем от тази маса веднага. — Той се изпъна назад. — Това не е среща. Аз съм твърде стар, а ти на колко си? Двайсет и две?

— Опитай с двайсет и шест.

— Е, аз съм на трийсет и осем и разликата е доста голяма. Бих могъл да съм ти баща.

Тя отпи от виното си и леко се усмихна.

— Само ако си бил преждевременно развит на единайсет години.

Спря, наполовина протегнала чаша към неговата.

— Не знам дали мога да пия за това. Преподавам на единайсетгодишни. Ако бяха по-рано развити, щеше да се наложи да сложим решетки на прозорците.

Нолан задържа чашата си там, където беше.

— Да пием за мира тогава. Може ли да пием за мира?

Тя чукна чашата му.

— За мира може. Мирът ще бъде много хубав.

Нолан паркира на едно празно място близо до апартамента й. Угаси двигателя и светлините и посегна към дръжката на вратата.

— Не е необходимо да излизаш — каза тя.

— Трябва. В тъмна нощ един джентълмен изпраща дамата си до нейната врата.

— Точно така. Но всичко ще бъде наред.

Той се облегна назад в седалката си, после се извърна към нея.

— Опитваш се да избегнеш онзи неловък момент с „ето ни вече до вратата“. Разбирам. Не е нужно да ме каниш вътре да пийнем по едно. Няма да се опитвам да те целуна за лека нощ. Даже и да те намирам за още по-привлекателна, отколкото преди да си прекараме така чудесно. Това беше наистина много приятна вечеря.

— Хубаво беше — но не прозвуча много ентусиазирано. Ръцете й се сключиха в скута, тя седеше и гледаше напред, скована и упорита.

— Какво има? — попита той. — Добре ли си?

Тя въздъхна.

— Писмото на Ивън още ли е у теб?

— Да, мадам.