Джон Лескроарт - Предателство

— Каниш ме на среща?

— Питам дали не искаш да пийнем някъде. Не е чак толкова голям ангажимент.

— Мисля, вече изясних какво е виждането ми относно връзките с военни.

— Да, и то би разбило сърцето ми, ако бях военен, но за щастие аз не съм.

— Но ти ми каза, че там сте заедно с Ивън?

— Така е. Но аз съм цивилен. Работя за Олстронг Секюрити. Ивън е разпределен към нашата база. Върнах се тук по задачи за две седмици и тази вечер ме очаква самотна вечеря, което не е от най-любимите ми неща.

— И като последна възможност…

— Не точно това. Имаме няколко въпроса, по които може да ни е забавно да побеседваме, ако изключим Ивън. — Той погледна покрай нея към вътрешността на апартамента. — Не ми изглежда тук да стават кой знае колко партита.

— Не — въздъхна тя.

Почувствал отслабената й позиция, той попита:

— Яла ли си нещо?

— Не.

— Избери мястото — каза той. — Където поискаш, само не на небето.

Въздъхвайки отново, тя се усмихна леко и кимна:

— Хубаво предложение. И аз не обичам да се храня сама, а напоследък все това ми се случва.

Тя срещна погледа му, после отклони очи, борейки се с решението.

— Не искам пак да се караме за тази война или за Ивън.

— Аз също не искам да споря. Просто искам да изляза за едно добро хапване и пийване.

— Звучи ми добре.

Тя помисли още секунда-две, после отстъпи назад и задържа вратата разтворена пред него.

— Искаш ли да влезеш и да седнеш за малко. Ще ида да облека нещо.

Тя избра един пренебрегван, но много добър италиански ресторант на Лоръл Стрийт в Сан Карлос, може би на километър и шестстотин метра разстояние от апартамента — твърде кратко за пътуване с кола, за да може да се води кой знае какъв разговор. Нолан, обикновено словоохотлив във всяка ситуация, сега установи, че езикът му се сковава от мига, в който тя излезе от антрето в ниски обувки и класически проста рокля на тънки черни райета. Беше сложила златно колие с една-единствена черна перла в комплект е обеци. Косата й бе вдигната, разкривайки нежна шия, подчертаваща релефа на лицето над нея.

Нито банският костюм, нито тениската, маратонките и шортите, когато бе отворила вратата, бяха го подготвили за изтънчеността, която сега виждаше в нея. Разбира се, преди тя бе достатъчно красива, за да го привлече — красиво калифорнийско момиче от състава на мажоретките — но сега нещо в стила й говореше за житейски опит и зрелост, които, честно казано, малко го изплашиха. Стилът на Нолан и планът му бяха да я подразни за политическите й уклони и схващания, да я сломи, да я накара да се смее и накрая да я напие, да я вкара в леглото и да докладва на Ивън, че е истински щастливец, дето не е чела писмата му и не е отговаряла — че не си струва да се тормози за нея.

Сега десетте минути мълчание докато караше разбиха този план. Колкото и да опитваше, колкото и да му се искаше, нямаше да може да я приеме толкова леко. Работата не бе и в простия факт на нейната красота, а в сериозността, една прилична сдържаност, която не си спомняше да е срещал в жените, които бе познавал.

Подавайки ключовете на портиера пред ресторанта, Нолан забеляза, че Тара остана седнала, с ръце в скута. Изпитва ли го? Дали щеше да е добър кавалер ако й отвореше вратата, или това би го направило шовинистична свиня в очите й? Не беше се притеснявал за приличието в обществото от десет години и сега изведнъж до болка му се прииска да вземе правилното решение, да изглежда добре в очите й. Но единственият му избор беше да бъде себе си, родителите му го бяха възпитавали старомодно, затова той заобиколи колата и отвори нейната врата. Тя го възнагради с лека усмивка, в която, за свое огромно удоволствие и изненада, той прочете одобрение.

Облеченият в смокинг главен сервитьор я познаваше, поне така му се стори. Той я поздрави фамилиарно, целуна й ръка и кимна на Нолан с уважение и може би щипка завист, и ги поведе към сепарето в дъното. Осветлението там беше слабо — само насочени светлини към масите, колкото да може да се чете менюто. Тара си поръча вино, чието име звучеше на италиански, но му бе непознато. Той поиска мартини „Бийфийтър“.

Сервитьорът си тръгна. Тара отпи от водата си.

— Предупредих, че не искам да се караме, но не съм ти забранила да говориш, ако искаш. Ако не искаш, тази вечер може да се окаже много дълга.

— Опитвам се да избегна чувствителните теми.

— Добре, но не си казал и дума, откакто излязохме от моя апартамент.