Джон Лескроарт - Предателство

— Бивше гадже. Пращах й имейли по време на цялото обучение и тя нито веднъж не отговори. Твърде лесно е да натиснеш бутона за изтриване. Или да си смениш адреса. Затова сега пиша писма. — Сви рамене. — Глупаво, но е може би някакъв вид физическа връзка.

— Щом е старо гадже, защо й пишеш?

— Не знам. Може би е губене на време. Аз съм глупак. — Отпи още веднъж от бирата си. — Бих искал само да знам дали получава проклетите писма.

— Значи това не е първото?

— Някъде десетото.

— И тя не е отговорила? Дори веднъж?

— Много лошо се скарахме. Бяхме на различни мнения за войната.

— Хората не скъсват заради такива неща.

— Ние, да. — Той погледна към другия край на масата. — Но понякога си мисля, че може нещо да й се е случило. Не мога да повярвам, че не иска да ми отговори. Може би не ги получава. Ако ги чете, знам, че би… може да е умряла или нещо да се е случило и тя да не може…

— Да не може какво?

— Не знам.

Нолан леко завъртя шишето.

— Приятел — започна той. — Не се обиждай, но сега ми изглеждаш малко смешен. Ето те тук, всеки ден рискуваш живота си. Има да свършиш къде по-важни неща.

— Да. Знам — преглътна бирата в устата си. — Знам.

— Искаш ли просто да се откажеш?

— Може би ако ми отговори, ще ми бъде по-лесно.

— Но ти имаш отговор от нея. Помисли си.

— Да, прав си. Знам, че си прав. — Надигна бутилката и я пресуши.

Нолан се изправи, отиде в кухнята и се върна с още две бири. Отвори едната за Ивън, подаде му я и седна.

— Къде си ходил на училище?

— „Санта Клара“.

— Колежанче, а?

Ивън сви рамене и Нолан продължи:

— Ей, това не е престъпление. Аз посещавах „Бъркли“ две години. Но не можех да понасям онова място, затова напуснах и се записах в армията. Попаднах при „тюлените“ и животът стана хубав. Ти завърши ли го?

— Аха.

— След това какво прави?

— Станах ченге.

Нолан се ухили и кимна:

— Имах това усещане, че си ченге.

— Защо?

— Приличаш на ченге.

— Познавам много ченгета, които не приличат на мен.

— Знаеш какво да търсиш, обзалагам се, че и те знаят. — Нолан отпи, усмивката не слизаше от лицето му. — То е в походката ти, в стойката. Едър си и се стремиш да поддържаш форма. Нормално да предположа, че си ченге. За всички ченгета навсякъде по света.

Нолан се изправи, вдигна ръка с изпъната длан, а Ивън се протегна и я удари достатъчно силно, за да се чуе пляскането в празната стая. Обратно на стола си, Нолан вдигна бирата и двамата мъже се чукнаха и пиха едновременно по една дълга глътка.

Когато Нолан донесе за трети път бира и те отново се чукнаха, той посочи писмото, което все още лежеше на масата между тях.

— Поддържаш ли връзка с някой у дома, който би могъл да я намери и да поговори с нея? Да открие какво се е случило.

— Всъщност не. Това място не е най-доброто от гледна точка на комуникациите, както сигурно си забелязал.

— Имаш ли семейство?

— Да, но… какво трябва да направя? Да помоля брат си или майка си да проверят дали Тара е добре? Нали ще изглежда странно. Тя може да си помисли, че я следя или кой знае какво.

— Е, ето какво ти предлагам — Нолан отново вдигна бирата си. — Утре летя за Сан Франциско. Ти ми даваш това писмо, а аз го нося лично на нея и я питам дали е чела и останалите. Ще науча цялата история. Връщам се след две седмици.

— Прибираш се вкъщи? Защо?

Той махна с ръка.

— Някаква логистична глупост за Джак. Проблеми в офиса. Да се покажа и да се уверя, че екипажът е на борда и работи. Ако получим някои от тези нови поръчки ще ни трябва нова сграда у дома. — Той сви рамене. — Бизнес. Работата е там, че ще имам достатъчно време да стигна с кола до Редууд Сити. Ще разузная какво е станало с твоето бебче.

— Бивше.

— Както и да е. — Той се пресегна, завъртя плика и прочете: „Тара Уитли“. Красиво име.

— Красиво момиче — каза Ивън.

— Вярвам ти.

— Наистина ли нямаш нищо против да отидеш и да й предадеш писмото?

Нолан разпери широко ръце:

— Хей, приятел! Моля те. Забрави за това. Вече е направено.

Рон Нолан седна на горното стъпало на засенченото външно стълбище, което водеше към втората площадка в кооперация „Еджууд“, Редууд Сити, Калифорния. Сянката бе благосклонно хвърлена от двойка гигантски магнолии, които сякаш стояха на стража пред входа на комплекса.

Един час по-рано, някъде около пет, той беше изкачил стъпалата и позвъни на номер 2С, но никой не отвори. Можеше да се обади предварително и да си уговори среща — името на Тара Уитли бе в телефонния указател — но си помисли, че е по-добре просто да се появи и да й предаде лично писмото. Не искаше да й дава възможност да откаже да го види или да каже, че не й пука, ако не получи следващото писмо от Ивън. Това би усложнило всичко. По-добре беше да се появи неочаквано и да свърши работата.