Джон Лескроарт - Предателство

Не бързаше. Щеше да отдели час-два тази вечер и ако дотогава не се прибереше, щеше отново да дойде по-късно вечерта или на другия ден. Ивън му беше казал, че по това време на лятото тя прекарваше повечето дни в класната си стая, като я подготвяше за началото на учебната година. Тара преподаваше на шести клас в „Сейнт Чарлз“, католическо училище в съседния град. Ивън предполагаше, че не излиза с никого, поне не още. Беше почти сигурен, че си е в къщи някъде за вечеря през повечето вечери, ако всичко с нея е наред — ако не беше пострадала, болна или умряла.

Затова той чакаше, разположил се удобно на твърдото каменно стъпало. Времето бе направо идеално; следобедният аромат на оградата от гардении скриваше автомобилните газове от натовареното улично движение. Отдолу се издигаше мирис на прясно окосена трева, слабо полъхваше на хлор откъм басейна, единият ъгъл на който се виждаше отляво. Ако затвореше за миг очи, Нолан можеше да си представи, че е отново в гимназията. В басейна се смееха и цопаха хора, и безплътните звуци се смесваха с мекотата на въздуха, за да го унесат в дрямка след миг, отвеждайки го далеч от превърналия се в реалност свят на прах и служба, опасности и смърт.

Но тренираното животно в него се събуди напълно веднага щом психиката му регистрира нова вибрация откъм стълбището. Погледна надолу и видя жена в обикновен бански костюм бикини, спряла в този момент на третото стъпало, обърната настрани и разменяща реплики с приятелки, които очевидно също бяха излезли от басейна. От цвета на мократа й коса съдеше, че сигурно е руса, когато изсъхне. Тя падаше на дебел водопад по гърба и стигаше малко под раменете. Беше закачила плажна хавлия на пръста си и я носеше небрежно преметната през едното рамо. Очите на Нолан минаха по цялото й тяло и не видяха нещо, което да не му хареса. Кожата й беше с цвят на мед.

Той се размърда на стъпалото, за да може да вижда по-добре и точно в този момент тя се обърна и го погледна. Улавяйки го на местопрестъплението, му хвърли кратка съучастническа усмивка, която не беше нито смутена, нито подканваща, след което бързо се обърна да се сбогува с приятелките си. Една от тях й подхвърли забележка, която Нолан не чу много добре, но острието на безгрижния й смях достигна до него. От доста време не беше чувал подобен звук.

След това тръгна по стъпалата към него.

Нолан се изправи. Носеше черни обувки, изгладени панталони каки и прибрана в тях камуфлажна риза. В ръката си държеше писмото на Ивън. На средата тя изведнъж спря и всичкият смях изчезна от лицето й. В очите й набъбнаха сълзи и тя вдигна ръка до устата си:

— О, боже. Не е Ивън, нали? Не ми казвайте, че е Ивън.

Разбирайки какво си мисли тя — че е военен куриер, изпратен да й съобщи за смъртта на Ивън в Ирак — Нолан протегна ръка да я успокои и каза:

— Ивън е добре. Съвсем добре. Съжалявам, ако съм ви изплашил. Вие сигурно сте Тара.

Все още извадена от равновесие, тя кимна:

— Да. Но… има нещо общо с Ивън, нали?

Отдолу една от приятелките й извика:

— Тара? Всичко ли е наред?

Това й даде момента, необходим да дойде на себе си. Тя се обърна и махна с ръка:

— Добре съм. Всичко е както трябва. — Обръщайки се към Нолан, тонът й стана по-твърд: — Кой тогава сте вие? Какво правите тук? Накарахте ме да си помисля, че Ивън е убит.

— Съжалявам. Казвам се Рон Нолан. Един от приятелите на Ивън там. Трябваше да се досетя, че изглеждам сякаш очаквам да се появите. Съжалявам.

— Добре, съжалявате. — Тя посочи плика в ръката му: — Ами това какво е?

— Писмо, което Ивън ме помоли да ви предам. Тревожеше се за вас.

— Защо се тревожи за мен? Той е онзи, който е в зоната на войната.

— Не е получавал писма от вас.

— Точно така. Защото не съм писала нито едно. Скъсахме. Може би не ви е казвал това. Какво иска да чуе от мен?

— Не знам. Аз съм само пратеникът. Работата ми е да ви предам това последно писмо и после да му съобщя, че сте добре.

— Добре съм.

— Да, виждам. Искате ли да го вземете?

Тя не помръдна.

Той зачака с плика в протегнатата си ръка, вперил поглед в нея и напълно завладян от това забележително лице. Косата й беше отметната назад и разкриваше чисто, широко чело. Току-що се беше къпала, затова нямаше и следа от грим, който да покрива пейзажа от бледи лунички под раздалечените леденосини очи, разлети върху добре очертаните скули. Дори без червило устата й изглеждаше леко нащърбена.

Нолан се застави да отклони поглед. Трябваше да положи доста усилия.