Джон Лескроарт - Предателство

Тара сведе поглед към плика.

— Да не би да си мисли, че не съм получила другите му писма? — попита тя. Раменете й се отпуснаха, сякаш нещо в нея се предаде. — Не искам да започваме отново. Не го ли разбира? Никога няма да се получи.

— Защото мислите по различен начин за войната?

— Не е само това.

— Не?

— Не. Защо питате?

— Защото той изглежда смята, че именно това е причината. Имам предвид войната. Макар че му казах, а ще го кажа и на вас, хора, които се обичат, не се разделят заради такова нещо.

— Заради това дали са съгласни, че убиването на хора е начин да се разрешат световните проблеми? О, да, мисля че го правят.

Никой от двамата не помръдна.

— Не съм казала, че го обичах.

Нолан наклони глава и каза:

— Когато си мислехте, че съм дошъл да ви съобщя, че е убит, ми се стори сякаш не ви беше безразлично.

— Човек може да не е безразличен към някого, без да е влюбен в него или да иска той да умре. Не смятате ли, че е възможно?

— Разбира се. — Жената беше красива, но Нолан си помисли, че малка проверка на отношението й няма да навреди. — Всичко е възможно — каза. — Например, възможно е някой ден да си промените мнението за хората, които си рискуват живота, за да ви гарантират свободата.

Тук наистина уцели болезнена точка. Лицето й потъмня.

— Не е честно — отвърна тя. — Не изпитвам нищо друго, освен уважение към военните.

Устата му се разтегли в усмивка, но очите останаха студени.

— Разбира се, че ги уважавате — рече. — Само не искате да се ожените за един от тях.

— Освен това — продължи тя — тази война не се води, за да се гарантира нечия свобода. Всичко опира само до петрола.

Нолан само поклати глава. Като че ли да се биеш за петрол или за друго необходимо нещо бе грешно. Той погледна надолу към ръката си и я протегна:

— Ще вземете ли това писмо или не?

Устата й се превърна в твърда линия и тя погледна плика, сякаш бе нещо, което би могло да я ухапе. И вероятно в известен смисъл можеше. Накрая поклати глава:

— Не мисля. Не съм отваряла нито едно от другите. И не смятам да започвам да ги чета.

Той отново кимна, сякаш отново бе получил потвърждения за нещо.

— Какво означава този поглед?

— Нищо. Няма никакъв поглед.

— Да, имаше. И той означаваше нещо.

— Добре. Казахте, че няма да започнете да четете писмата на Ивън. Вероятно този поглед е означавал: „Това са думи на човек, който се бои, че ако научи известни факти около своето решение, може да си промени мнението.“

Може би внезапно осъзнала, че стои и спори с мъж, облечена сякаш в ежедневното си бельо, тя придърпа хавлията около раменете си и хвана двата края над гърдите. Гласът й стана тих и нисък от гняв:

— Не се боя да получавам факти, господин… как ви беше името?

— Нолан. Рон Нолан.

— Добре, господин Нолан…

— Само Рон, става ли?

И той отново се усмихна саркастично.

— Добре, Рон. — Тя се бе разгорещила, а тъкмо това бе неговото намерение: — За твое сведение аз всъщност разполагам с всички факти, които са ми необходими — за Ивън и тази глупава война в Ирак. И не се нуждая от писмата му, за да започна да го съжалявам. Той взе решението да отиде там. Той реши да ме остави и да го направи. Сега, когато аз продължих, а той просто не може да измисли обяснение и да се измъкне от ситуацията, смята, че ако просто разбера колко му е трудно, някак си отново ще се съберем. Няма да направя това!

— Не, отлично го разбирам — и Нолан отново вдигна писмото. — Последен шанс.

Когато тя не помръдна, за да го вземе, Нолан го пъхна в джоба на ризата си и рече:

— Ще предам на Ивън, че си в отлично здраве: Извини ме. Радвам се, че се запознахме.

Минавайки покрай нея, той започна да слиза по стълбището. Когато беше стигнал долу, тя се обади:

— Господин Нолан. Рон.

Той се обърна и я погледна.

— Нямам нищо против военните — каза тя. — Аз съм против участието на Ивън във войната. Това е разликата.

Нолан вдигна ръка във военен поздрав:

— Да, мадам. Щом вие казвате.

В седем и трийсет той отново позвъни на вратата й.

Тя отвори, облечена с шорти, черна тениска „Найк“ и маратонки. Косата й бе опъната назад в конска опашка. Пак беше без грим и му се стори сякаш бе плакала.

— Няма да прочета това писмо — започна веднага тя. — Вече ти казах.

— Да, каза ми. Но не съм дошъл за това.

— Ами… тогава какво?

— Е, очевидно вече не си с Ивън. Помислих си дали не би искала да идем някъде да пийнем по нещо.

Тя скръсти ръце.