Джон Лескроарт - Предателство

Представи си само. Нолан носи два милиона американски долара в брой в раницата на гърба си и се разхождаме през тълпа от не особено приятелски настроени хора във фоайето на Републиканския дворец. След това се връщаме в зелената зона, скитаме през бедните багдадски улици, гъмжащи от хора, които печелят по-малко от сто долара месечно и наистина не ни обичат. Дали бях уплашен? Този тип ненормален ли е или какво? На всичкото отгоре останах с впечатлението, че му харесва.

Казано по-накратко, извървяхме две пресечки по този наистина много претъпкан пазар и накрая се събрахме с моите момчета от ескорта, излязохме от града и се прибрахме в базата, където според слуховете Олстронг има огромен сейф — докаран от Америка, разбира се — монтиран с болтове към циментовия под на неговия офис.

Има още много да ти разказвам за някои от другите ненормални елементи на икономиката на това място — всички готвачи в базата са филипинци, а същинските пазачи на летището са от Непал. Днес срещнахме един тип на име Куван, който очевидно снабдява Олстронг с всичката тази работна ръка. Нолан ми каза, че никой от тези хора не изкарва повече от сто и петдесет долара месечно, докато самият той прави по двайсет хиляди! Каза ми като се уволня да се върна тук като доброволец и да работя за Олстронг. Бившите американски военни тук се превръщат в нещо като бандити. Ще ти хареса ли ако поема този път?

Добре, достатъчно за това място. И без другото слушаш достатъчно за Ирак, сигурен съм.

Това, което наистина ме интересува, ако четеш всичко, е дали по някакъв начин се свързвам с теб. Трудно е, когато не отговаряш, Тара. Ако си стигнала дотук и не желаеш повече да ти пиша, само ми кажи и аз обещавам да спра. Ако си решила и всичко е свършило. Но някаква част от мен се е вкопчила в надеждата, че може да пожелаеш да ми дадеш още един шанс, когато се върна.

Знам, както каза поне сто пъти, ако се върна. Е, предлагам ти сделка. Ще се върна.

Просто ми е трудно да приема, че леките различия в политическите ни убеждения наистина ни накараха да скъсаме. Признавам, понякога си мисля, че е добре да се биеш за нещо, било защото вярваш в някаква кауза, или защото си се записал в армията. Дал си дума и толкова. Може би не си съгласна, но се надявам някой ден да поспорим.

Ако би могла да ми пишеш, Тара, по един или друг начин ще съм щастлив да получа вести от теб. Обичам те. Все още.“

— Хей! Ивън!

Той вдигна поглед и видя Рон Нолан, застанал на вратата, която водеше назад към общата спалня, където спяха хората му. Беше писал писмото си на приглушена светлина, седнал на маса в иначе празната офицерска трапезария. Сега тъкмо приключи с написването на адреса, остави химикалката и кимна:

— Сър?

Нолан влезе в стаята.

— Не минахме ли вече през тази фаза? Ти си Ивън, а аз съм Рон. На колко си? Двайсет и пет?

— Двайсет и седем.

— Е, аз съм на трийсет и осем. Хайде, смили се. Като ми викаш „сър“ се чувствам стар. А когато се чувствам стар, ставам гаден. Убивам хора. След което ти ще си виновен. Това е един порочен кръг и грешката ще е изцяло твоя.

Последните думи, които бе писал на Тара още бяха в главата му и Ивън трябваше да насили лицето си в търпелива усмивка.

— Просто ще убиете, който ви падне?

Нолан, ухилен широко, вече беше стигнал до масата.

— Случвало се е. Неприятна картинка. Искаш ли бира?

Ивън имаше дразнещото чувство, че това пиене за отмора би могло да се превърне в хлъзгаво надолнище. Сега щеше да пие за втори път, откакто бе пристигнал. Но всъщност, какво толкова? При всичко останало, което става тук, кой го е грижа? Все пак зае наполовина позата на нежелание.

— Не трябва да пием — каза той.

— Правилно, забравих — наклони глава Нолан. — Ти да не се майтапиш с мен? Кой ще те накаже? Тук ти си началникът, пич.

— Знам. Мисля за хората си.

— Това да не е твоята мантра? Виждал си го по филмите или какво? Не виждам кой от твоите момчета ще бъде скандализиран. Те даже няма да те видят. Не бъди задръстеняк. Ще ти донеса бира.

— Една — Ивън се обърна и го каза на гърба му.

— Добре. За начало.

Нолан влезе отново в кухнята, отвори огромния двоен хладилник и се върна с две бутилки „Будвайзер“. Отваряйки едната, той я плъзна по дължината на масата към Ивън, който я спря и вдигна към устните си. Като свърши с първата глътка, Нолан вече седеше срещу него.

— Има електронна поща, нали знаеш? — посочи той плика. — Мама или някоя мадама?