Джон Лескроарт - Предателство

Нолан отново остави мълчанието да се натрупа.

— При всичкото ми уважение, Тара — каза той тихо, — трябва да помислиш за това. Дължиш го на себе си.

— На себе си?

— Щом заради това изоставяш човека, когото обичаш — да. На себе си.

— Казах ти, не знам дали все още го обичам.

— Защото отиде да се бие?

Тя бавно завъртя чашата си.

— Казах му, че можем да отидем в Канада или някъде другаде.

— И какво ще стане, когато Канада или която и да е друга страна е заплашена и има нужда от войници?

— Но точно там е работата, Рон. Няма заплаха. Ирак не представляваше заплаха. Беше нападение, както когато Германия нахлу в Полша. Америка прави същото, в това е въпросът. Няма да открият оръжия за масово унищожение, почакай и ще видиш. Цялата работа е измама. Всичко това се прави заради печалбите от петрол. „Халибъртън“ и всички онези хора. Не разбираш ли?

— Военни доставчици.

— Да, военни доставчици. Големият бизнес. Чейни и неговите приятелчета.

— Разбирам това, което ми говориш, но тук и аз съм малко обвързан, понеже работя за такъв военен доставчик. Ала от моя гледна точка ние сме хората, които охраняват армията и служителите от цивилната администрация. Ние храним войската, превозваме храна и припаси, вършим добра работа, спасяваме живота на хора, опитваме се да построим страната.

— Която най-напред разрушихте.

Нолан пое дъх.

— Виж, Тара, войната може и да е ад, но това не означава, че всички, които участват в нея са лоши. Виждал съм злото, повярвай ми, то е съвсем различно нещо от онова, което си мислиш. Затова нека не говорим за тази война. Признавам, че в нея има спорни въпроси. Нека да говорим за воина.

— Воина, воина… Не искам воин в живота си. Това е. Не искам да има воини на този свят.

— Да, но тъкмо тук е трудността. Разбира се, че би било прекрасно, ако нямаше нужда от воини. Както би било чудесно да няма зло. Но там е работата, че има зло. И без воините то ще триумфира.

— Какво ще кажеш за това, Рон: без воини злото няма да може да напада.

— Значи е като яйцето и кокошката, нали? Кое се е появило първо? Не — той постави ръката си върху нейната и я отдръпна, сякаш се беше изгорил. — Слушай. Ето какво мисля аз: винаги ще съществува зло и да, то ще привлича зли воини. Дотук съгласна ли си?

Тя успя да кимне леко.

— Добре — продължи той. — Значи злото и неговите слуги са даденост, прав ли съм? Прав съм. Хайде, признай, че е така. Ти току-що го призна. И следователно е вярно.

Тя се поколеба, след това каза:

— Добре. Да. И?

— И веднъж злото като поеме на поход, какво би могло да го спре, освен една по-голяма сила на доброто?

Тя се облегна назад и скръсти ръце.

— По-голямата сила не е непременно физическа. Може да бъде духовна. Вземи Ганди или Мартин Лутер Кинг. Битките трябва да са последното средство. Мисля, че много от тези така наречени воини са подпалвачи на войни, избрали да се бият, за да оправдаят собственото си съществуване.

— Понякога го правят, да. А Ганди и Кинг наистина са велики хора, няма спор. И двамата убити, бих искал да изтъкна. И никой от тях не е използвал ненасилието в една действителна война. Добре, борили са се със злото, но тогава то не е било в настъпление. Все още не е било във воинския стадий. Но дори и така да е, за всеки Ганди или Кинг има по един Невил Чембърлейн или някой друг, който не иска да се бие. Не си мисли, че в момента, в който станеш истински воин — като Чърчил да кажем — наистина си в състояние да спреш действащото зло. Смяташ ли, че Хитлер е щял да спре сам? Някога? Или Саддам Хюсеин?

— Ние наистина спряхме Хюсеин — каза тя. — Той не представляваше заплаха.

Нолан отпусна рамене. Лицето му прие израз на смирена неутралност. Гласът му стана мек:

— Тара, моля те. Възприела си нещата отзад напред. Ако той не беше заплаха, това е защото вече веднъж го спряхме. Нашите войници го спряха в Кувейт. Това е единственото, което той разбра.

Тара въртеше малката си чашка в чинийката, хапейки долната си устна. След малко вдигна очи.

— Не искам да мисля за това, Рон. За мястото на злото в света.

Гласът му отново бе нисък, когато срещна погледа й, сложи ръката си върху нейната и този път не я отдръпна:

— Не те обвинявам, Тара. Никой не иска да мисли за това. И на някои места като тук, в САЩ, и в такъв прекрасен следобед в този невероятен град, то изглежда така далечно и несъществуващо. И слава богу. Искам да кажа, слава богу, че има острови, където звярът е обуздан. Държат го в клетка. Но не трябва да се забравя, че някой някъде, е трябвало да го вкара в тази клетка и да го държи там. Ето затова се нуждаем — всички се нуждаем, светът се нуждае — от воини. Какво мислеше, когато Ивън беше ченге?