Джон Лескроарт - Предателство

— Бягай — изкрещя Нолан.

Тя хукна.

Нолан видя с крайчеца на окото си сянката, която се нахвърляше. Дръпна се рязко и нанесе удар заднишком, докато се обръщаше. Уловил проблясването на ножа, парира с удар китката над него и оръжието издрънча върху тротоара. Вече не знаеше кого удря — водача им или другия, но това нямаше значение. От разстояние, достатъчно за да го помирише, вдигна коляно към слабините на мъжа и когато онзи се преви надве, последва удар в тила. Знаеше, че го бе убил от начина, по който го видя да се строполява. Но сега видя, че има още един нож в уравнението. Нападателят опита широк страничен удар. Нолан отстъпи, остави го да полети покрай него, след което мина откъм вътрешната му страна и нанесе с длан ъперкът в основата на носа. Хрущялът потъна назад към мозъка. Тялото се изопна за миг, преди да рухне на земята.

Нолан се обърна назад към мъжа, чието коляно беше счупил. Изведнъж осъзна, че макар той повече да не представлява заплаха, беше свидетел. А свидетелите, както Нолан вярваше, бяха лош късмет. Бързо се огледа, за да провери дали наоколо нямаше други хора. Мъжът все още беше на земята, движеше се долу като рак, назад от мястото на побоя. За две секунди с няколко стъпки Нолан се озова до него.

— Човече — каза той. Дишаше тежко, гласът му беше почти извинителен, но забележително изпразнен от емоция. — Това не беше никак добра идея. Трябва да спреш да се занимаваш с тези глупости. Как е кракът ти? Можеш ли да се изправиш? Трябва да се погрижиш за него. Хайде, нека ти помогна.

Младежът се поколеба за миг, после пое протегнатата от Нолан ръка и се остави да бъде повдигнат. Но веднага щом достигна височината, необходима на Нолан, той обви с ръка врата му, намери брадичката и рязко я дръпна със злокобно изпукване назад и встрани. Пусна и това последно тяло да падне на тротоара и огледа направеното от него кръвопролитие. Доволен, тръгна с лек бяг по улицата, прескочи падналия водач на бандата и след десетина крачки се намери на мястото, където Тара беше запалила колата и я сваляше от бордюра, готова за бягство. Той удари капака на колата, докато я заобикаляше, след това отвори вратата от другата страна на шофьора и скочи задъхан вътре.

— Добре ли си? — попита той. — Можеш ли да караш?

Трепереща и стиснала кормилото, тя намери сили да кимне.

— Давай тогава. Сега!

Тара измина в мълчание около шест пресечки, преди да свие встрани и да спре.

— Мисля, че повече не съм в състояние да карам — каза тя.

— Аз ще поема.

Тя го погледна за първи път, откакто бе влязъл в колата.

— Ранен ли си?

— Не.

— Какво стана с тях?

— Не знам. Оплетоха се един в друг и това трябва да ги е забавило достатъчно, за да мога да дотичам при теб.

След минута тя каза:

— Можеше да ни убият, нали?

— Не знам. Вероятно се опитваха да ни пробват и толкова. Нямаха дори пистолети. Сигурно щяха да ни вземат парите и други неща, ако им бяхме позволили.

Тя стоеше неподвижна и остави мълчанието да изпълни тясното пространство. След това въздъхна нерешително, отвори вратата и излезе навън. Нолан разбра, и също излезе. Изчака я да мине да седне, за да затвори вратата зад нея. После седна зад волана, закопча колана и се включи в движението.

— Господи — каза тя след малко. — Сигурен ли си, че нищо ти няма? Не мога да повярвам, че това се случи. Стана толкова бързо. Как изневиделица изникнаха там!

— Да. Така стават тия неща. — Той хвърли поглед към нея. — Не трябваше да паркирам там. Трябваше да бъда по-разумен, но не го обмислих. Съжалявам.

— Не е нужно да се извиняваш. Ти нямаше вина. Всъщност, ако ти не беше там…

Но той поклати глава:

— Тогава и ти нямаше да си там. Ти би оставила колата на паркинга на заведението като всяко разумно същество.

— И все пак… — тя обгърна раменете си с ръце. — Боже, не мога да спра да треперя.

— Всичко е наред — каза той. — Това е от адреналина. — Свали дясната си ръка от кормилото и я протегна. — Ако това ще ти помогне, можеш да ме хванеш за ръката.

Трябваше й малко време, за да реши. После пое въздух, издиша, след това протегна ръка и я сложи в неговата. Премести двете ръце през скоростния лост в скута си и покри неговата с другата си ръка.

— Благодаря ти — каза. — Това наистина помага.

Нямаше спор дали да я изпрати до вратата или не. Тя отвори. Светна лампата отвътре и се обърна към него. На лицето й бе изписана борба. Със слаба и извинителна усмивка понечи да вдигне ръка, после я отпусна.