Джон Лескроарт - Предателство

— Исках да ти благодаря за чудесното прекарване, но… — тя срещна погледа му. — Сега съм малко объркана. Това нормално ли е?

— Да — отвърна Нолан.

— Ще прочета писмата на Ивън.

— Можеш да го направиш.

— Не си мисли, че съм неблагодарна.

— Защо трябва да мисля така?

— Заради това, че спаси живота ми и всичко останало. Заради това, че беше воин.

Това извика следа от усмивка у него.

— Чудех се дали си се сетила за това. Но ти не ми дължиш нищо, Тара. И определено нищо заради случилото се. — Той леко вдигна брадичката й с показалец.

— Не се тревожи за мен. — След тези думи се наведе напред, целуна я бързо по бузата и направи крачка назад. — Затвори вратата. Това е заповед.

Неспособна да заспи, тя най-сетне взе писмата.

Бяха се излели от душата и сърцето на Ивън. Споменът за него оживяваше силен и ясен във всяко едно — бъбриви и непочтителни, но накрая завършващи неизменно с най-същественото. Липсваше му. Обичаше я и искаше да опитат отново, когато се прибере.

Когато.

Но тя знаеше, че думата не беше когато. Беше ако . Не се знаеше дали щеше да си дойде жив или невредим. Не можеше да се отърси от мисълта, че в момента, в който чете писмата му, той може вече да е мъртъв. Нямаше намерение да се обвързва отново с него, а след това той да загине там. Не можеше да му даде дума, докато отново не са заедно физически и докато тези въпроси не се разрешат по един или друг начин. Да му даде надежда преди това би било вредно и глупаво.

Тара четеше в леглото си завита с одеяла, облечена с пижама и най-топлия си халат, за да спре непрестанното треперене, въпреки топлата нощ в Редууд Сити. Накрая остави и последното писмо — петото или шестото, което беше прочела — и затвори очите си, опитвайки се да си представи Ивън такъв, какъвто го помнеше, опитвайки се да изстиска някакво чувство от онова време, когато си беше мислила, че са идеалната двойка, че ще се оженят и ще имат семейство и прекрасен живот заедно. Обаче то не идваше лесно.

Част от нея, може би по-голямата, все още вярваше, че го обича, че той ще се завърне от тази война, че ще започнат отначало и ще решат всички проблеми. Но него го нямаше вече няколко месеца, а тя беше прекарала това време в опити да го остави зад гърба си. Когато се върне — ако се върне — щяха да видят как стоят нещата помежду им. Мислеше си, че ако тя и Ивън бяха идеалната двойка, ако бяха предопределени един за друг, то нищо не би могло да ги държи разделени. Ала междувременно тя имаше собствен живот и принципи. Не желаеше да запазва една връзка, в която тези принципи бяха нарушени още от самото начало.

Обаче тазвечершният нагледен урок с Рон Нолан бе разтърсил някои от тези дълбоко залегнали принципи. Бяха нападнати от лоши хора, които искаха да им навредят и без Нолан, който я защити, тя можеше…

Внезапно споменът от нападението отново я връхлетя — мъжете, които я заобикаляха с блеснали ножове в ръце. Липсата на всякакво предупреждение, когато първият се втурна насреща им. Ако Рон не беше там… или, по-скоро… ако не беше такъв, какъвто беше, всичко можеше да завърши толкова зле. Можеше да е не просто грабеж, а краят на живота й, на всичко.

Нов прилив на адреналин я накара да подскочи в леглото.

Отмятайки завивките си, тя отиде до прозореца на спалнята и дръпна пердето няколко пръста, колкото да може да погледне навън. Осветената синя вода на басейна долу бе неподвижна. Нито сенчица не помръдваше по тревата или околните живи плетове. Всичко говореше за мира и идилията в предградията. Тя пусна пердето, прекоси стаята и като запалваше пътем лампите, отиде в дневната. Отвори шкафа в стаята, онзи до предната врата, после се обърна и влезе в кухнята. Прозорецът над мивката гледаше към паркинга и тя угаси лампата, за да може да вижда по-добре.

Облян в светлината на една от уличните лампи стоеше корветът на Рон Нолан, точно срещу апартамента й по посока на входа за алеята, която водеше към паркинга. Гюрукът беше свален и колата се намираше достатъчно близо. Виждаше Рон седнал отпред, опрял лакът на долната част на прозореца. Тя погледна часовника — беше я оставил на вратата преди четирийсет и пет минути.

— Рон?

Беше чул приближаването на стъпките и се застави да остане неподвижен, с лице напред, докато тя не се изравни с него. Сега я погледна. Беше в тениска, къси чорапи, дънки и сандали.

— Да? — много тихо.

— Какво правиш?

— Просто седя тук. Наслаждавам се на нощта. — Тя изглежда искаше малко повече обяснения и той й ги предложи: — Бях малко пренавит преди малко. Помислих си, че не е лошо да се успокоя, преди отново да поема по улиците. Трябваше да си заспала досега.