Джон Лескроарт - Предателство

Тя се намръщи още по-силно и поклати глава:

— Не бях особено щастлива, но това беше различно.

— Как точно?

Тя захапа устната си още веднъж.

— Войниците — тяхната работа е да убиват. Ченгетата — главно да пазят.

— А понякога, за да защитават, не се ли налага да убиват?

— Но това не е основната им работа.

— Дали това е защото за отделните лоши момчета не е необходима цяла армия, за да бъдат победени?

Той свали ръката си от нейната и се изправи на стола си. Вдигна чаша до устата си и я върна долу. Докато я гледаше, видя как очите й станаха стъклени и в ъгълчетата им увиснаха сълзи.

— Съжалявам. Не исках да ти разваля деня и да те карам да плачеш. Можем да спрем да говорим за това.

Една сълза се откъсна и остави следа по лицето й.

— Не знам какво да правя. Толкова е трудно.

— Да — каза той — знам.

— Опитвам се да постъпя правилно.

— Виждам.

— Трябва поне да прочета писмата му.

— Това би било много мило.

— Но все още съм… — тя спря, погледна го и отново поклати глава. — Нямам никакви отговори. Не знам какво трябва да направя.

— Не е нужно да решаваш днес. Как ти звучи това?

Тя го погледна с благодарност.

— По-добре.

— Добре, тогава — каза той. — Мисля, че толкова философия за един ден е достатъчно. Защо не нападнем онази сергия за пуканки?

Една от забележителностите на Сан Франциско беше „Трейдър Викс“, ресторантът, в който се твърдеше, че е измислен коктейлът „Май тай“, и любимото място на известния журналист Хърб Каен и приятелите му. Оригиналното заведение беше излязло от бизнеса преди десетилетия, но преди две години бяха отворили един близо до кметството. Беше шумно и представляваше същият тип ресторант — характерно за Пасифик Айлънд място, където сервираха огромни плата „пу-пу“, пълни с разядки от азиатската кухня, които човек можеше да полее с „Май тай“ или с някакъв друг вид напитка, съдържаща щедри количества ром, обикновено сервирани за двама в остъргани черупки от кокосови орехи.

Нолан и Тара бяха поръчали едно такова, когато седнаха и още едно с вечерята си. Спокойното разглеждане на забележителностите и последвалият бурен разговор по някакъв начин ги бяха сближили и размили разликата между среща и не-среща и когато сервитьорът прибра съдовете от вечерята и им остави сметката, Нолан си позволи да започне да обмисля възможността тази невероятна жена да харесва нещо у него в крайна сметка. Тара определено имаше в най-добрия случай неопределено отношение към Ивън Шолер и изглежда неговата компания й допадаше — смееше се, шегуваше се, пиеше. Недиректно флиртувайки, разбира се не го правеше открито, тя му отделяше от времето и вниманието си, не държеше крака си близо до спирачката. Неговото лично чувство за чест спрямо другаря му не би му позволило да я преследва, ако тя бе декларирала някакъв вид обвързаност с Ивън. Но тя избягваше да го прави и ако по-късно откликнеше на опитите му за сближаване, това само по себе си би било отговор.

Нолан знаеше отпреди, че в „Трейдър Викс“ има служители, които паркират колите, но като правило той не позволяваше особено охотно други да сядат зад волана на корвета. Затова очите му бяха отворени на четири и няколко пресечки преди да стигнат до ресторанта той забеляза едно като по чудо свободно място до бордюра. Паркира там без много да мисли. Все още беше топло, с една мекота на светлината при здрач, и изминаването на останалото разстояние с Тара изглеждаше едновременно естествено и приятно.

Сега навън се беше стъмнило. По типичния за летата в Сан Франциско начин температурата бе паднала с двайсет градуса за последните два часа и режещият въздух на Пасифика вдигаше праха от улиците. Въздухът скърцаше от песъчинки. Бяха на Голдън Гейт Авеню, булевард на изток и запад, в който вятърът влизаше като във фуния и ставаше още по-неприятен.

Тара каза:

— Как можа да стане така отвратително за толкова кратко?

— Градът получил патент за такова време още от времето на Златната треска през 49-та. Предполагало се, че това ще държи настрана измета. Не мисля, че е свършило кой знае колко работа, но те си го пазят. Защо не влезеш вътре, а аз ще отида да взема колата и ще се върна за теб?

— Не е нужно. Не е чак толкова далече. Мога да го изтърпя.

— Не ти ли е студено?

Тара носеше сандали, къси панталонки и къса тениска, която оставяше корема гол — лятното калифорнийско облекло. Сега съвсем неподходящо.