Джон Лескроарт - Предателство

— Аз също бях разстроена. — Тя направи пауза и лекичко въздъхна. — Четох писмата на Ивън. Мисля, че все още е объркан. Поне аз съм.

— За какво?

— За нас. За мен и него. За това какво ще правя.

— Какво ще правиш с Ивън?

— Ако знаех, нямаше да съм объркана, нали? Не бях справедлива към него, нали? Трябва да му пиша и да му обясня какво чувствах през цялото това време.

— И какво е то?

— Че може би имаме шанс, ако той иска да приключи с цялата тази работа. Но това ще е в бъдеще, когато се върне, ако изобщо се върне. Дотогава не мога да му обещая нищо, докато не видя какво има между нас наистина. Това звучи ли ти справедливо?

— Аз не съм безпристрастен — каза той. — Прозвуча ми сякаш ти току-що каза, че нямаш нищо общо с него.

— Скъсахме преди пет месеца, Рон — тя си пое дъх. — Какво точно правеше ти тук?

— Радвах се на нощта, на ароматите, на липсата на стрелба. — Той я погледна. — Също се надявах да не можеш да заспиш и да слезеш тук при мен, за да мога пак да те видя. Може би да се върна с теб до вратата.

След секунда тя каза:

— Можеш да го направиш.

В Сан Франциско заместник-началникът на инспекторите Ейб Глицки влезе в отдел убийства в 9:30, понеделник, на следващата сутрин. Даръл Брако, едно от предишните протежета на Глицки, вдигна поглед от доклада, който пишеше и едва не разля кафето си, докато се изправяше да поздрави:

— Лейтeнант!

Глицки почувства как белегът през устните му се напряга да превъзмогне рядкото желание да се усмихне. Накрая, както обикновено, усмивката не се появи. Неколцина от инспекторите в стаята вдигнаха очи разбира се, но никой от тях не се отнасяше по военному с него. Брако все още беше на крака и чакаше. Очевидно той имаше някаква информация защо шефът на отдел „Убийства“, лейтенант Марсел Лание, беше повикал заместник-началника.

— Марсел ми каза да гледам за вас, сър. Тъкмо щях да го предупредя, че сте тук.

Глицки се спря.

— Да не би случайно да го хвана да прави нещо нередно?

— Човек никога не знае — отговори Брако.

Той тръгна редом с Глицки, след което кимна на друг инспектор, жена на име Дебра Скиф, която вдигна глава и се изправи, докато минаваше Брако.

— Скиф беше вътре при него цял час зад затворена врата тази сутрин. Като я гледа човек, не изглежда кой знае какво.

Скиф, която събираше някакви документи от бюрото си, кимна към Ейб и отговори със съвсем нормален тон:

— Все да ме ухапеш, Даръл.

Глицки продължи напред, следван по петите от Брако и Скиф. Почука на отворената врата на Лание. Лейтенантът говореше по телефона, с крака вдигнати върху бюрото. Той им махна с ръка да влязат. Новият му офис на втория етаж беше поне два пъти по-просторен от кабинката, която той (а преди него и Глицки) беше обитавал един етаж по-долу. Имаше място поне за половин дузина души пред бюрото и четири стола, сгънати и подпрени до задната стена с дъската с надпис „Текущи убийства“. Глицки разгъна един от столовете и отстъпи на другите двама да си вземат по един.

— Разбирам — говореше Лание в слушалката. — Да, сър. Затова помолих Ейб да дойде да го информирам. Не — той подбели очи от досада. — Разбирам, че не искаме да… — дръпна слушалката от ухото си и Глицки чу глас, който разпозна като Франк Батист, началник на полицията. Значи, за каквото и да ставаше дума, то вече си имаше профил. — Да, сър — повтори Лание в следващата пауза, — това е идеята. Ще го направя. Да, сър. — Накрая той затвори, пусна крака на земята и приближи тялото си до бюрото, като подпря лакти отгоре. — Това беше началникът.

— И аз останах с това впечатление — каза Глицки. — Как е Франк в тази прекрасна сутрин?

— Тревожи се за нашето гражданство — да не би да изпадне в паника.

— И защо би изпаднало в паника?

— Тъкмо заради това те повиках, защото ако тази работа излезе навън, пресата ще нахълта тук, а аз знам колко обичаш да ти снимат физиономията с камера.

Всички разбраха иронията в думите на Лание. В отдела Глицки беше известен с две неща: не понасяше и не използваше псувни и мразеше контактите с каквито и да било медии. За нещастие, последното представляваше около осемдесет и пет процента от работата му.

Сега, нахлузил върху лицето си израз на примирена търпеливост, Ейб се облегна назад и вдигна единия си крак върху другия, с глезен върху коляното.

— Добре. Какво има?

Лание хвърли поглед върху двамата си инспектори и се върна на Глицки.

— Вероятно си имаме работа със сериен убиец.