П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

Изглеждаше ми ядосан от нещо. Имаше нотка на упрек в това негово „Хей!“, а когато приближих съвсем и той напъха туловището си през прозореца, вече имах ясното усещане, че е ядосан.

Встъпителните му думи потвърдиха това:

— Бърти, ти мръсна гадино, къде беше през цялото това време? Когато ти дадох колата, не очаквах, че ще се върнеш в два часа през нощта.

— Сега е само седем и половина.

Той изглеждаше удивен.

— Така ли? Мислех, че е по-късно. Толкова много неща се случиха.

— Какво се е случило?

— Нямам време да ти разправям сега. Бързам.

Точно в този момент забелязах нещо във външния му вид, което бях пропуснал. Дреболия, но аз съм много наблюдателен.

— Имаш яйце по косата — казах аз.

— Разбира се, че имам яйце по косата — думите му изразяваха нетърпение. — Какво очакваш да имам по косата, „Шанел“ пет ли?

— Някой те е захвърлил с яйце?

— Всеки захвърляше с яйца всекиго. Поправка. Някои от тях хвърляха репи и картофи.

— Искаш да кажеш, че събранието бе прекратено в пълен хаос, както се казва?

— Не вярвам изобщо в историята на Англия някое събрание да е завършвало в по-голяма бъркотия. Яйца хвърчаха от всички страни. Чак притъмня от хвърляните зеленчуци от всякакъв вид. На Сидкъп му насиниха окото. Някой го фрасна с картоф.

Бях шашардисан и раздвоен. От една страна изпитвах остра болка на съжаление, че съм пропуснал това, което носеше всички белези да е било едно от най-изключителните политически събрания; от друга, подейства ми като екзотичен и освежаващ плод да чуя, че Споуд е бил цапардосан с картоф по окото. Почувствах как изпитах благоговение пред стрелеца, извършил това предостойно дело. Само ръка на майстор може да се прицели точно с картоф, като се вземе предвид формата му.

— Разкажи ми повече — помолих аз развеселен.

— Имаш да вземаш. Трябва да стигнем до Лондон рано-рано, за да изберем гражданското.

Това не звучеше като събитие, имащо нещо общо с Флорънс, която, ако изобщо успее да не развали годеж, със сигурност ще настоява за епископи, шаферки, хор и прием след това. Порази ме една мисъл и мисля, че може и да съм зейнал от учудване. Някой издаде звук като от сифон за газирана вода и сигурно съм бил аз.

— Като казваш „ние“, теб и Магнолия Гленденън ли имаш предвид?

— Че кой друг?

— Но как?

— Няма значение как.

— Но за мен има значение. Ти беше проблем „г“ в моя списък и искам да знам как е бил разрешен. Предполагам, че Флорънс ти е опростила наказанието…

— Да, и то недвусмислено. Излизай от колата.

— Но защо?

— Защото, ако до две секунди не излезеш, аз ще те изхвърля.

— Искам да кажа, защо ти е опростила наказанието?

— Питай Джийвс — отвърна той и прикрепвайки се с ръка към яката на палтото ми, ме извади от колата, тъй както хамалин изхвърля чувал със зърно. Застана на моето място зад волана и отпраши по алеята, за да отиде на среща с женичката, която, предполагам, го чакаше на някое уговорено място с нужния багаж.

Джинджър ме остави в състояние, което най-точно може да се опише като объркано, зашеметено, озадачено, смутено и шашардисано. Това, което разбрах от него беше: а/ че дебатът не бе протекъл в приятелска атмосфера, б/ че след края, Флорънс бе развалила годежа, в/ ако исках допълнителна информация, можех да я получа от Джийвс. Малко повече, отколкото змиеукротителите получават от глухата змия, но не кой знае колко. Чувствах се като адвокат, като мама Маккоркадейл например, на който незадоволителен свидетел е объркал плановете.

В този момент си спомних, че Джинджър описа Джийвс като фонтан от информация, така че първото нещо, което направих, щом стигнах до гостната и не намерих никого там, бе да сложа палец върху звънеца и да натисна.

Сепингс се обади на повикването. Ние с него сме дружки от детинство. Моето, разбира се, не неговото — и по правило, когато се срещнем, разговорът ни блика като буйна река, главно на тема времето и неговото лумбаго. Но този път не ми беше до празни приказки.

— Сепингс — казах аз. — Трябва ми Джийвс. Къде е?

— В помещението за прислугата, сър, утешава прислужничката.

Разбрах, че има предвид момичето, на чиято работа с гонга се бях възхитил още първата вечер и колкото и неотложна да беше работата ми, реших, че ще е проява на човещина, ако кажа една-две утешителни думи, без значение какво беше нещастието й.

— Получила е лоша вест, така ли?

— Не, сър, беше ударена с ряпа.

— Къде?

— В ребрата, сър.

— Искам да кажа, къде се случи това?