П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

При нормални обстоятелства бих побързал с извиненията и щях да се опитам чрез почесване зад ухото да намажа с мехлем наранените му чувства, но в този момент Л. П. Рънкъл се изправи, каза: „Ай-ай-ай“, разтърка очите си и ми хвърли един пълен с неприязън поглед, в който се четеше въпроса „Какво, по дяволите, правиш в моята стая?“

Не беше лесно да се отговори на такъв въпрос. Нищо в нашите взаимоотношения, още от момента, в който се срещнахме за първи път, не можеше да послужи за повод да вляза и да му пооправя възглавницата например, или да го попитам дали желае нещо разхладително и затова не използвах тези обяснения. Мислех си колко права беше старата прародителка като ми каза, че ако неочаквано го събудиш, Л. П. Рънкъл ще се разлюти много. Цялото му държане беше на човек, който мрази човешкия род като цяло, но е особено алергичен към един от семейство Устърови. Дори и Споуд не би могъл да изрази неприязънта си по-добре.

Реших да опитам какво ще излезе, ако пробвам с любезност. Това беше подействало добре в случая с Джинджър, а и никъде не е писано, че няма да помогне и в тази ситуация.

— Съжалявам — казах аз с омайна усмивка. — Страхувам се, че ви събудих.

— Да, така е. И престанете да ми се хилите като малоумна маймуна.

— Дадено — казах и мигновено изтрих омайната си усмивка. Това беше най-лесната работа. — Не се учудвам, че сте толкова раздразнен. Но, уверявам ви, аз заслужавам повече съжаление, отколкото порицание. Спънах се по невнимание в котарака.

Тревога покри лицето му. Трябваше й доста време, но накрая успя да го обхване цялото.

— Калпака? — потрепери той, от което разбрах, че се притеснява за благосъстоянието на панаменото си шапкоподобно покривало за глава с розова панделка.

Без да губя много време го успокоих:

— Не калпака, а котарака.

— Какъв котарак?

— О, не се ли познавате? Името му е Огъстъс, въпреки че за по-кратко го наричам Гъс. Приятели сме с него още откакто беше малко котенце. Трябва да е вървял подире ми, когато влязох тук.

Голяма издънка беше да изтърся такова нещо, защото това ни върна към първоначалната тема.

— Защо, по дяволите, си дошъл тук?

Човек, непритежаващ хладнокръвието на Бъртрам Устър, щеше да се смути, а няма да крия, че аз също се смутих за няколко секунди. Но докато пристъпях от крак на крак и кършех пръсти, погледът ми попадна на фотоапарата му, поставен на близката масичка и получих едно от тези вдъхновения, които рядко идват. Може би Шекспир, Бърнс или дори Оливър Уендъл Холмс са ги имали цял живот, но при мен не идваха толкова често. Всъщност това беше първото посещение на музата от няколко седмици насам.

— Леля Далия ме изпрати да ви помоля да направите няколко снимки на нея и на къщата, нали разбирате, за да си ги гледа през дългите зимни вечери. Знаете колко дълги са зимните вечери в днешно време.

В момента, в който изрекох това, започнах да се съмнявам дали вдъхновението ми е било толкова добро, колкото предполагах. Имам предвид, че този човек съвсем наскоро беше имал разговор със старата дама, който за разлика от тези между държавни ръководители, не бе протекъл в атмосфера на приятелство и добросъседство и можеше да му се стори странно, че скоро след края му тя желае да бъде снимана. Но всичко мина както трябва. Без съмнение, той бе приел нейната молба като нещо от сорта на маслиненото клонче, както се казва. Както и да е, тъпунгерът му с тъпунгер се оживи извънредно и изяви ентусиазирано желание.

— Слизам веднага — каза той. — Кажете й, че веднага слизам.

След като скрих купичката в моята стая и заключих вратата, аз се върнах при старата роднина и я заварих с Джийвс. Все едно товар й падна от гърба, щом ме видя.

— О, ето те и тебе, скъпи Бърти. Слава на Бога, че не си ходил в стаята на Рънкъл. Джийвс ми каза, че Сепингс е срещнал Рънкъл по стълбите и оня го е помолил за чаша чай след половин час в стаята си. Бил казал, че ще си ляга. Можеше да попаднеш право в ръцете му.

Засмях се глухо и безрадостно.

— Джийвс е закъснял с предупреждението, стара родственице. Аз наистина му паднах право в ръцете.

— Искаш да кажеш, че е бил там?

— И още как.

— И какво направи?

— Казах му, че си ме пратила да го помоля да дойде и да направи няколко снимки.

— Съобразителен си.

— Мозъкът ми е истински бръснач.

— И той повярва ли?

— Така изглежда. Каза, че слиза веднага.

— Е, проклета да съм, ако се усмихна.

Не мога да кажа дали щях да започна да я разубеждавам да смекчи малко твърдото си решение и да покаже поне малка част от предните си зъби, когато Рънкъл щракне с фотоапарата, защото в този момент мислите ми поеха в друга посока. Неочаквано един въпрос изникна пред мен. „Защо толкова се бави този Рънкъл?“, питах се аз. Беше казал, че слиза веднага, но мина доста време, а от него ни следа. Тъкмо си мислех, че в топъл следобед като този човек с неговата фигура трябва да е получил сериозен пристъп, когато по стълбите се чу топуркане и ето го и Рънкъл сред нас.