П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

„Откъдето го взех“ щеше да звучи по-добре, но се намесих не за да коментирам стила й на изразяване. Мислех си, че ако й позволим да върне това нещо обратно, на път за стаята на Рънкъл тя може да размисли и да задържи плячката. Аргументите на Джийвс бяха убедителни до немай-къде, но човек не може да бъде сигурен, че ефектът и на най-убедителните аргументи няма да се изпари, особено при лели, които не различават правилно от неправилно и може да стане така, щото да реши, че ако задържи купичката сред сувенирите си, това може да бъде някаква компенсация за пропадналите й планове. „Винаги ми е толкова трудно да избирам подарък за рождения ден на Том.“ — би могла да си помисли. — „Ето едно подходящо нещице.“

— Аз ще я върна — казах. — Освен ако не желаеш ти, Джийвс?

— Не, благодаря, сър.

— Ще ти отнеме само една минута.

— Не, благодаря, сър.

— В такъв случай, свободен си, Джийвс. Много съм ти задължен за съдията Даниил.

— Удоволствието е мое, сър.

— Много поздрави на чичо Чарли.

— Непременно, сър.

Щом вратата се затвори след него, започнах да подготвям стратегията си и се обърнах за помощ към кръвната ми роднина. Тя ми обясни, че стаята на Рънкъл е така наречената Синя стая и купичката трябва да се постави в най-горното ляво чекмедже на шкафа, откъдето я беше задигнала. Попитах я дали е сигурна, че той е още в хамака и тя ми каза, че така би трябвало да е, защото след нейното оттегляне той сигурно е заспал отново. Намерих това за правдоподобно, имайки предвид колко си приличаха с котарака Огъстъс. С това заболяване, травматична симплегия, будното състояние е нещо много краткотрайно. Спомням си как веднъж Огъстъс потъна в сладък сън, само петнайсет секунди след като на главата му беше паднала пазарска чанта, пълна с консерви котешка храна. Тогава последва една нищо и никаква сподавена псувня и веднага след това той се върна отново в страната на сънищата.

Изкачвайки се по стълбите, се чудех как така са могли да дадат Синята стая на Л. П. Рънкъл, тъй като тя беше пазена само за най-почетните гости. Беше най-голямата и най-луксозна от стаите, определени за несемейни. Веднъж бях споменал на старата ми плът и кръв да ме настани там, но тя само каза: „Теб?“ и разговорът продължи на други теми. Да настаниш там Рънкъл, когато в къщата ти гостува Седми граф, означаваше, че старата е решила да обърне наопаки целия свят само и само да го умилостиви. Каква ирония — да се провали толкова прецизно изработения план. Това още веднъж показва, че Бърнс знае какво говори. Общо взето на тези поети може да се разчита при точното формулиране на нещата от живота, та да си заслужат пурата или кокосовото мляко… по техен избор.

Старите сладури добре си спомнят, въпреки че на новодошлите трябва да разясним, че не за първи път влизах в Синята стая с тайно поръчение. Предишното ми посещение, старите сладури със сигурност не са забравили, завърши катастрофално. Бях попаднал в небрано лозе, защото госпожа Хоумър Крийм, известната авторка на романи с напрегнат сюжет, ме беше спипала да лежа на пода, окичен с един стол на врата. Не беше лесно да й обясня защо. Без съмнение поради тази причина в настоящия случай аз пристъпих към вратата с чувства, подобни на тези, които изпитвах едно време, когато пристъпвах към вратата на Магистъра по изкуствата Арнолд Абни след сутрешна молитва. Като че ли някакъв глас ми нашепваше, че зад тази врата се крие нещо, което няма да ми донесе добро.

Кой знае защо, но гласът се оказа съвършено прав — информацията му беше вярна, явно от първа ръка. Това, което погледът ми срещна, щом влязох вътре, беше Л. П. Рънкъл спящ в леглото. С присъщата ми бързина предугадих какво трябва да се е случило. След като е бил настанен от старата родственица в тази тиха стая, трябва да е стигнал до заключението, че хамак навън, в средата на поляната, достъпен от всички посоки, не е място за човек, който желае покой и уединение, а тези неща може да постигне само в стаята си. Та точно там беше и отишъл и ето го на — Voila tout , както би казал някой, ако си е дал труда да понаучи малко френски.

При вида на тази спяща красавица се постреснах, разбира се, и сърцето ми подскочи чак до зъбите, но само за момент бях неадекватен на това, което Джийвс нарича интелектуален стрес на ситуацията. В кръговете, където се подвизавам, всеобщо е мнението, че Бъртрам Устър може понякога да е паднал, но никога победен. И всеки ще се обзаложи, че ако му се даде време да си събере мислите и да усмири световъртежа, той ще се изправи и ще премине моста от падението до възхода, както беше казал поетът. Този случай беше същият. Разбира се че предпочитах да оперирам в стая, лишена от присъствието на Л. П. Рънкъл, но съобразих, че докато спи, нищо не ми пречи да продължа. Изискваше се само всичко, което върша, да бъде при абсолютна тишина. И точно по този начин действах — повече като призрак или дух, отколкото като привилегирован член на Клуба на търтеите, когато изведнъж въздухът се раздра, както има една дума, от остър писък, като на пума или бял леопард, когато си наранят крака на някой остър камък. Усетих, че се бях спънал в котарака Огъстъс, който беше продължил да ме следва, според мен, все още под погрешното впечатление, че нося със себе си пушени херинги и всеки момент ще започна да ги ръся.