П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

След това млъкна, извади табакерата си, попита ме дали имам кибрит, благодари ми, след като му дадох, и излезе.

Той остави след себе си един Бъртрам Устър, който и най-слабото зрение би забелязало, че не се намира във върховата си форма. Изгледите да свържа живота си завинаги с момиче, което слизайки на закуска ще затваря очите ми с длани и ще пита: „Познай кой е?“ подействаха на болния ми дух катастрофално, превръщайки ме в едно от онези мънички, мазни, боязливи, плахи зверчета, за които Джийвс ми беше казал, че поетът Бърнс обичал да пише. Практиката ми по време на кризисни моменти е да погледна на нещата откъм добрата им страна, но при едно условие, т.е., трябва да има и добра страна, а в настоящия случай нямаше дори помен от такава.

Докато си седях, пресушавайки горчивата чаша, някъде зад сцената се чу шум и мислите ми бяха прекъснати от завръщането на старата родственица. Като казвам завръщане, имам предвид профучаване, защото не се спря, а продължи да фучи и забелязах, понеже много ме бива по забелязването на някои неща, че е силно разтревожена за нещо. Като се замислих по-задълбочено, предположих, че разговорът й с Л. П. Рънкъл трябва да е преминал не както трябва или както предпочитам да се изразявам „неуспешно“.

Така се и оказа, когато малко след това тя взе думата. Първото й впечатление беше, че Л. П. Рънкъл е последният незаконнороден потомък на незаконнородени родители и побързах да й поднеса моите съболезнования. Аз самият имах нужда от съболезнования, но девизът на Устърови винаги е бил „първо жените и децата“.

— Успя ли? — попитах.

— Не.

— Не отпусна нищо?

— Нито пени.

— Ти спомена ли, че без неговата помощ сватбените камбани няма да забият за Тъпи и Анджела.

— Разбира се, че споменах, а той каза, че е голяма грешка младите да се женят преди да са се опознали добре.

— Можеше да му споменеш, че Тъпи и Анджела са сгодени от две години.

— Споменах.

— И той какво каза?

— Каза, че не е достатъчно дълго.

— Сега какво ще правиш?

— Вече го направих — каза старата родственица. — Свих му сребърната купичка.

Облещих се срещу нея напълно объркан. Тя заговори с красноречието на истинска леля, като в същото време постоянно се потупваше по гърдите за нещо много умно, което беше направила, но в интерес на истината аз не схващах нищо от думите й. Този навик да говори с недомлъвки изглежда се задълбочаваше все повече и повече.

— Какво? — попитах. — Свила си му какво?

— Купичката му… Паничката. Казах ти още в деня, в който пристигна. Не помниш ли? Онова сребърно нещо, за което е дошъл тук. Дето ще се опита да пробута на Том.

Паметта ми се освежи. Спомних си разговора, който имаше предвид. Бях я запитал защо забавлява в дома си отпадъчни продукти като Л. П. Рънкъл, а тя ми отговори, че той е дошъл, надявайки се да продаде на чичо Том нещо сребърно за колекцията му и тя го беше накарала да поостане, за да може да го размекне с кухнята на Анатол, и когато вече се е размекнал, да постави въпроса относно паричната помощ за Тъпи.

— Ей сега, когато скъперникът му със скъперник ми отказа, изведнъж се сетих, че ако грабна нещото и му кажа, че няма да му го върна обратно, докато не стигнем до споразумение, бих имала чудесна позиция за диктуване на условията, и ще можем да обсъдим нещата по всяко удобно за него време.

Бях у-у… Как се казваше? Дявол да ме вземе, някой ден ще взема да си забравя и името.

Ужасѐн!

Това е думата, въпреки, че шокиран също би ми свършила работа. Не съм чел тези книги за поведението в обществото, дето ги продават под път и над път, но бях готов да се обзаложа, че водещите фигури на обществото, дето са ги написали, биха повдигнали една вежда, даже и две, при деяния от рода на гореописаното. В главата „Съвети за домакинята“ задължително трябва да има някой и друг параграф, който предупреждава, че не се прави така: да поканиш гости в дома си, да ги настаниш и да им свиеш купичките.

— Мили Боже! — извиках аз ужасѐн, или, ако по ви харесва, шокиран.

— Сега пък какво.

— Та този човек е под твоя покрив.

— Да не искаш да е върху него?

— Той е ял от хляба и солта ти.

— Много неразумно… с кръвно като неговото. Личният му лекар сигурно му забранява.

— Не можеш да направиш това.

— Знам, че не мога, но го направих — каза тя, точно като оня от историйката със затвора и разбрах, че ще бъде безсмислено да продължаваме да спорим.

Рядко има някаква полза да спориш с лели, ако си им племенник искам да кажа, защото са били с теб през всичките ти години на израстване, знаят какво голямо магаре си бил тогава и не могат да повярват, че нещо казано от теб по-късно ще си струва да се чуе. Изобщо няма да се учудя, ако разбера, че трите лели на Джийвс са му затваряли устата всеки път, когато е искал да каже нещо, знаейки, че на шестгодишна възраст Джийвс не е можел да направи разлика между поета Бърнс и дупка в земята.