П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

— О, това си ти — каза тя, както си и беше. — Не, не съм свършила с Рънкъл. Не съм и започвала даже. Той още спи.

Останах с впечатлението, че не е в настроение да си бъбрим, но в такива случаи трябва все нещо да се каже. Захванах тема, която мислех, че ще представлява някакъв интерес:

— Забелязала ли си поразителното сходство между навиците на Л. П. Рънкъл и тези на котарака Огъстъс? Като че ли и двамата прекарват дните си в спане. Не мислиш ли, че имат травматична симплегия?

— Какво, по дяволите, е това?

— Случайно попаднах на нея, когато четох една медицинска книга. Това е болест, която те кара да спиш по цял ден. Рънкъл показва ли някакви признаци на събуждане?

— Да, показа и тъкмо да се събуди, отнякъде се появи Маделин Басет. Каза ми, че иска да говори с мен и не можах да й откажа. Не беше лесно да следя какво ми говореше, защото през цялото време хълцаше и ридаеше, но накрая разбрах. Всичко беше заради скарването със Споуд. Бях ти казала, че са се спречкали за нещо. Оказа се, че е много по-сериозно. Помниш ли, бях ти споменала, че той не може да стане депутат, защото е пер. Е, решил е да се откаже от титлата си, за да се кандидатира законно.

— Възможно ли е човек да се откаже от титлата си? Аз си мислех, че не може.

— Преди не можеше, трябваше да те хванат най-малко в държавна измяна, но навярно са променили правилата и сега това е най-модерното нещо.

— Изглежда доста глупаво.

— И Маделин е на това мнение.

— Каза ли ти кой е подхвърлил идеята на тъпоглавия Споуд?

— Не, но мисля, че знам как е станало. Той направи такъв удар с речите си тук, че сигурно си е рекъл: „Защо се бъхтя така за друг човек? Защо сам не се захвана с това?“ Кой беше казал, че човек се опиянява от собствените си слова.

— Не знам.

— Джийвс ще знае. Бърнард Шоу или Марк Твен, или Джак Демпси… Но това не е важно. Както и да е, такъв е случаят със Споуд. Сега се превъзнася и търси нови простори. Вижда се способен да смае Камарата на общините.

— Защо не смайва Камарата на лордовете?

— Няма да е същото. Все едно да играеш на турнир по тенис в Маркет Снодсбъри, вместо да наелектризираш публиката на централния корт в Уимбълдън. Разбирам го.

— Аз не.

— Нито пък Маделин. Цялата е настръхнала срещу тази идея и разбирам как се чувства. Не е шега да кажеш на момиче, което си мисли, че ще става графиня Сидкъп: „Първоаприлска шега, пиленцето ми. Това, което ще бъдеш, е госпожа Споуд.“ И аз да бях на нейната възраст и някой ми каже, че Том е получил благородническа титла, а след това се е отказал от нея, и в края на краищата няма да мога да се наричам лейди Маркет Снодсбъри, щях да ритам като магаре. За едно момиче титлата е като дрямката за една котка.

— Не може ли да се направи нещо?

— Най-доброто, което може да се направи, е да отидеш при него и да му кажеш колко много му се възхищаваме за това, че е лорд Сидкъп и колко жалко ще бъде за него отново да се нарича с такова противно име Споуд.

— Какъв е другият по-добър план?

— Трябва да помисля.

Настана дълбоко мълчание, доста неловко за мен. Не схващах напълно скритата опасност в този критичен момент, но всяко нещо, наподобяващо пропукване отношенията между Споуд и Маделин, ме караше някак да цупя устни. Опитвах се да измисля някакъв план, който да ми е повече по вкуса от този — да отида да кажа на Споуд колко жалко би било, ако той престане да бъде лорд Сидкъп и отново започне да се нарича с противно име като своето, когато мислите ми бяха прекъснати от котарака Огъстъс, който влезе през френския прозорец, буден и съвсем във владение на способностите си. Без съмнение по някакъв забулен в сън начин беше ме видял, когато разговарях с Джийвс й ме беше последвал след моето заминаване, чувствайки, че след толкова закуски заедно нашето запознанство беше длъжно всеки път да се увенчава с пушена херинга. Напразна надежда, разбира се. Добре облеченият мъж не се разхожда с пушени херинги в джоба си. Но един от уроците, на който животът ни учи, е, че котките си остават котки.

Действайки според неизменната си политика, когато съм насаме с представител от този род фауна, аз възпроизведох малко цвъртящи звуци и се наведох да почеша безсловесното си другарче зад лявото ухо. Но умът ми не беше в почесването. Колкото повече размишлявах върху скорошния разговор, толкова по-малко ми допадаха нещата, които старата родственица разкри пред мен. Казвайки на Огъстъс, че след малко ще му обърна внимание, аз се изправих и тъкмо да попитам леля за повече подробности, когато установих, че нея я няма. Сигурно бе решила да хвърли още едно око на Л. П. Рънкъл и като нищо сега излагаше пред него случая на Тъпи. Е, пожелах й късмет, разбира се. Когато си помислих, че точно днес беше подходящия ден за тази работа, ми стана приятно, но все пак съжалявах за нейното отсъствие. Щом умът ти е ангажиран с неща от изключителна важност, останеш ли сам, се чувстваш като с потънали гемии. Без съмнение същото е чувствал и оня юначага, дето стоял сам на горящата палуба, когато всички напуснали кораба. Обаче не останах задълго сам. Тъкмо Огъстъс беше скочил на скута ми и беше решил да си доспи, когато вратата се отвори и влезе Споуд.