П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

— Не е ли тази купичка — обърна се той към старата родственица — от позлатено сребро, с украсена кръгла основа, долната част гравирана със стилизирани акантови листа, с извити дръжки с мъниста, а капакът увенчан с розетка от спираловидно извити акантови листа, подставката в разлата форма върху кръгла подвижна основа с бордюр от акантови листа, прикрепена към многолистна пластинка, а дръжчицата на капака с извит нагоре ръб?

Той направи пауза, за да получи отговор, но родственицата не отговори веднага. Видът й беше като на човек, прегазен от трамвай. Странно, наистина, защото от години беше слушала такива неща от чичо Том. Накрая измърмори, че не би се изненадала или не би се учудила, или нещо такова.

— Не знам. Може и да е същата.

— Мисля, че е същата, госпожо. Споменахте холандска изработка. Името на бижутера не е ли Ханс Конраел Брехтел от Хага?

— Не мога да ти кажа. Знам, че не беше Смит, Джоунс или Робинсън, но само толкова. Но каква полза от всичко това? Какво значение има дали подставката е с бордюр от акантови листа или че дръжчицата на капачето е с извит нагоре ръб?

— Точно така — съгласих се и аз. — Или че заслугата за тази подставка и това капаче е на Ханс Конраел Брехтел от Хага. Въпросът, Джийвс, е не точно каква купичка е свила леля, а доколко е имала право да свива каквато и да е купичка въобще, когато собственикът й е неин гост. Аз мисля, че това е нарушение на правилата за гостоприемство и нещото трябва да се върне. Прав ли съм?

— Ами, сър…

— Продължавай, Джийвс — обади се скъпата ми родственица. — Кажи, че съм крадла, която трябва да бъде изхвърлена от Дамския клуб в Маркет Снодсбъри.

— Ни най-малко, госпожо.

— Тогава какво искаше да кажеш, но се подвоуми?

— Просто, по мое мнение, нищо няма да спечелим, ако задържим предмета.

— Нещо не ти схванах мисълта. А разменната монета при пазаренето?

— Боя се, че няма да ви е много от полза, госпожо. Доколкото разбрах от господин Устър, сумата, която се надявате да получите от господин Рънкъл, възлиза на няколко хиляди лири.

— Най-малко петдесет, ако не и сто.

— В такъв случай не си представям как ще удовлетвори искането ви. Господин Рънкъл е опитен финансист.

— Незаконнороден.

— Много е възможно да сте права, госпожо, въпреки че той умее много точно да преценява печалбата и загубата. Според каталога на Сотби цената, на която е бил продаден предметът на търга, е девет хиляди лири. Едва ли той ще изразходи сто или дори петдесет хиляди, за да го има отново.

— Разбира се, че няма — казах, пленен от красноречието му, както и той беше от моето преди малко. — Това е все едно да разменяш сливи за смет. Той просто ще каже: „Както дошло, така си и отишло“ и ще го включи в графата загуби, може би след консултация с адвоката си как да използва това, за да си намали данъците. Благодаря ти, Джийвс. Ти изясни нещата по присъщия си блестящ начин. Ти си… какво беше казал оня ден за някой си Даниил?

— Даниил, справедливият съдия 6 6 Един от четиримата велики пророци, 7 в. пр.Хр. — Б.пр. ли, сър?

— Точно така. Това си ти — Даниил, „справедливият съдия“.

— Много мило от ваша страна, сър.

— Няма защо. Заслужил си го.

Хвърлих поглед към старата родственица. Всеки знае колко трудно е да накараш леля си да размисли, ако си е наумила това или онова, но веднага забелязах, че Джийвс беше успял. Не бях и очаквал, че ще бъде доволна, а тя и не беше, но си личеше, че е приела това, което понякога се нарича неизбежното. Бих я описал като човек, който няма какво да каже, ако в този момент не беше казала нещо, и то такова, че бе подходящо единствено за ушите на закоравели ловджии и съвсем неприемливо за смесена компания. Спомням си, че беше нещо, което би могла да каже някой път на Споуд, но по телефона.

— Мисля, че си прав, Джийвс — каза тя унило, въпреки че се държеше храбро. — Преди идеята ми изглеждаше чудесна, но съм съгласна с теб, че не е непробиваема, както си мислех. Толкова често се случва така с най-въжделените мечти на хората… Най-…

— … хитро скроените планове могат да пропаднат — подсказах й аз. — Справка — поетът Бърнс. Винаги съм се чудел защо шотландците казват „да пропаднат“. Бях те попитал веднъж, Джийвс, ако си спомняш, и ти ми каза, че не са споделяли с теб. Та, какво казваше, лельо?

— Исках да кажа…

— Или пък…

— Исках да кажа…

— Или пък „хитро скроени“, вместо…

— Исках да кажа — извиси глас любящата ме родственица, след като ме замери с книгата, за късмет по-неточно от предишния път, — че нищо не може да се направи, освен да върна нещото в стаята на Рънкъл, отдето го взех.