П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

Господи! Това, което се изправи пред нас, бе един много по-различен Л. П. Рънкъл от човека, който обеща веднага да слезе долу. Тогава той беше лъчезарен и сияещ, като фотограф-аматьор, на когото не само се бе удала възможност да досажда на хората със снимките си, ами отгоре на това бе и помолен да досажда — нещо, което рядко се случва на аматьор. Сега беше студен и твърд като дълго варено яйце за излет, а към мен гледаше с такава ненавист, че всеки нормален човек би помислил, че съм му стъпкал панамената шапка.

— Госпожа Травърс!

Гласът му се извиси като на зарзаватчия, който иска да привлече купувачите към червените си портокали и брюкселското зеле. Забелязах как прародителката ми се наежи и разбрах, че ще влезе в ролята си на истинска гранддама. Тази моя роднина, колкото и мила и дружелюбна да беше в приятелски кръг, ако обстоятелствата го изискваха, на мига се превръщаше в копие на някоя графиня от старата школа, способна да накара по-нисшестоящите да се почувстват като едно мръсно и ненужно петно. А най-забележителното е, че не използваше лорнет — успяваше да постигне непостижимото само със силата на човешкото око. Мисля, че по нейно време момичетата са учили този трик в края на обучението си в училище.

— Ще бъдете ли така добър да не ми мучите по този начин, господин Рънкъл? Не съм глуха. Какво се е случило?

Аристократичната студенина в тона й предизвика хладна тръпка по гърба ми, но в лицето на Л. П. Рънкъл тя имаше корав противник. Той се извини за мученето, но някак набързо и без истинско разкаяние. След това продължи по въпроса какво се е случило и се опита с неимоверни усилия да говори сдържано. Не точно като гълъбче, но все пак спокойно.

— Спомняте ли си, госпожа Травърс, една сребърна купичка, която ви показах при пристигането си?

— Да.

— Много ценна.

— Така казахте.

— Държах я в лявото най-горно чекмедже на шкафа в стаята си. Не ми е минавало и през ум, че е необходимо да я крия. Честността на всеки, живеещ под този покрив, приемах безусловно.

— Естествено.

— Дори когато научих, че господин Устър също е гост в дома ви, аз не взех никакви мерки. Фатална грешка. Той я е откраднал.

Предполагам, че изисква големи усилия да се държиш като гранддама за по-дълго време, тъй като това включва напрягане на лицевите мускули и гръбначния стълб, защото при тези думи старата родственица реши, че достатъчно се е правила на гранддама и се върна към старите дни, когато ходеше на лов със семействата Куорн и Пичли.

— Не ставайте кръгъл глупак, Рънкъл. Говорите безсмислици. Бърти дори не би си помислил да направи такова нещо. Нали, Бърти?

— Никога, дори и да живея един милион години.

— Този човек е истинско магаре.

— Даже глупаво магаре.

— Защото спи по цял ден.

— Оттам идва всичко това.

— Размътва мозъка.

— Така трябва да е. Също като при Гъс, котарака. Обичам го като брат, но след толкова години непрестанно спане, интелигентността му е сведена до тази на министър от правителството.

— Надявам се, че Рънкъл не те е ядосал с нелепите си обвинения?

— Не, не, стара прародителко. Не съм ядосан, само съм много, много огорчен.

Сигурно сте си помислили, че всичко това е сразило Рънкъл и той се е смалил до бледа сянка на това, което е бил. Нищо подобно! Нито погледът му се замъгли, нито силата на волята угасна.

Тръгвайки към вратата, той се спря, за да добави още няколко думи:

— Не съм съгласен с вас, госпожа Травърс, относно мнението ви за честността на вашия племенник. Предпочитам да вярвам на лорд Сидкъп, който ме увери, че господин Устър краде без изключение всичко, което не е добре заковано за пода. Само благодарение на провидението, каза ми лорд Сидкъп, при първата им среща за малко именно Устър да отмъкне чадър, принадлежащ на господин Уоткин Басет и от онзи момент насам, може да се каже, господин Устър е ставал все по-изпечен крадец. Чадъри, сметаниери, кехлибарени статуетки, фотоапарати, всичко това е като вода във воденицата му. За нещастие спях, когато той се е промъкнал в стаята ми и е разполагал с колкото си време иска, докато се събудя, за да извърши пъкленото си дело. Едва няколко минути, след като се беше изнизал, на мен ми хрумна да погледна в лявото най-горно чекмедже на шкафа. Подозренията ми се потвърдиха. Чекмеджето беше празно. А вероломният крадец — изчезнал с плячката. Но аз съм човек на действието. Изпратих иконома ви до полицейския участък да доведе полицай, който ще претърси стаята на господин Устър. А докато той пристигне, аз предлагам да останем навън, за да сме сигурни, че крадецът няма да отиде там и да се опита да скрие вещественото доказателство.