П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

През това време аз стоях като закован. Устата ми бе леко открехната, а очите ми ококорени до краен предел. Коя беше тази дума, която започваше със „с“? Смутен? Не, не смутен. Смаян? Не, не смаян. Стъписан, точно така. Бях стъписан. Мисля си, че ако се случи да се разхождате и попаднете случайно в сауната на турската баня в някой от дните, когато е ползвана от дами, ще се чувствате подобно на мен в този случай.

Джинджър също не се чувстваше удобно. Даже, бих казал, определено беше изненадан. Дишаше тежко като астматик. В погледа му нямаше и следа от топлотата, която бихте очаквали да прочетете в очите на стар приятел. А гласът му, когато проговори, наподобяваше този на кафява мечка — гърлест, ако разбирате какво искам да кажа, и малко сърдит. Първите му думи се състояха от добре подбрани фрази на критика към моята нетактичност да избера точно този момент за влизане в беседката. Каза, че не му харесва, дето слухтя наоколо като някой проклет детектив. Попита ме още дали не си нося увеличителното стъкло и възнамерявам ли да лазя на четири крака, да събирам малки предмети и да ги прибирам в плик.

— Какво правиш тук, всъщност? — попита ме той най-накрая.

На това можех да отговоря, че имам право да влизам в беседката по всяко време, в което си пожелая, тъй като тя е собственост на леля ми Далия и по този начин двамата с нея сме кръвно свързани, но нещо ми подсказа, че учтивостта би била по-добрата политика. Отхвърляйки нападките, аз заявих, че не съм слухтял като някой проклет детектив, а с решителни, мъжествени крачки се бях запътил да го търся, защото Флорънс ми беше наредила, а бях научил от добре информиран източник, че това е мястото, където мога да го намеря.

Логичността на моя изказ имаше успокояващия ефект, на който се надявах. Държането му се промени, позагубвайки доста от заплашителността на кафявата мечка, и скоро вече разговарях със стария Джинджър от младежките компании. Това показваше, че, както вече ви казах, учтивостта действа както мехлема за раните. Когато той проговори, беше ясно, че ме счита за другар и съюзник.

— Предполагам, че всичко това ти изглежда малко странно, Бърти.

— Никак, старче, никак даже.

— Но има едно просто обяснение. Обичам Магнолия.

— Мислех, че обичаш Флорънс.

— Аз също. Но нали знаеш, никой не е застрахован от грешки.

— Разбира се.

— Искам да кажа, когато търсиш идеалното момиче.

— Точно така.

— Смея да отбележа, че и на теб ти се е случвало.

— От време на време.

— На всеки може да се случи, предполагам.

— Не бих се учудил.

— Грешката на тези, които търсят идеалното момиче е, че правят своя избор преди още да са разгледали целия щанд. Срещнеш някоя със съвършен профил, платиненоруса коса и фигура на топола и си мислиш, че това е краят на твоето търсене. „Бинго!“ — крещиш. — „Тази е. Никоя друга.“ И без да подозираш вече си свързал съдбата си с жена тип фелдфебел и със спартански възгледи за дисциплината, а ако беше продължил само малко по-нататък, щеше да срещнеш най-сладкото, най-милото и най-нежното момиче, стенографирало някога кореспонденция под твоята диктовка, която ще те обича и ще се грижи за теб и през ум няма да й мине да те тормози, без значение какви са обстоятелствата. Имам предвид Магнолия Гленденън.

— И аз така си помислих.

— Думи нямам да ти опиша как се чувствам, Бърти.

— Не се и опитвай.

— Още от момента, в който дойдохме тук, изпитвах подозрението, че тя е точно за мен и че със сгодяването ми с Флорънс съм направил най-голямата грешка в живота си. Точно сега и последните ми съмнения се разсеяха.

— Какво се случи точно сега?

— Тя ми разтри врата. Разговорът ми с Флорънс, дето ми дойде като капак на онзи ужасен обяд в Търговската камара, ми беше докарал страхотно главоболие и тя ми разтри врата. Тогава разбрах. Когато тези нежни пръстчета докоснаха кожата ми като райски пеперудки, кацнали върху цветче…

— А-ха, ясно.

— Беше като откровение, Бърти. Разбрах, че съм намерил това, което търся. Казах си: „Това е нещо прекрасно. Давай нататък.“ и се обърнах с лице към нея. Хванах я за ръката. Вгледах се в очите й. Тя — в моите. Казах й, че я обичам. Тя каза, че също ме обича и се отпусна в прегръдките ми. Аз я притиснах до себе си. Бъбрихме си нежности и за известно време всичко беше прекрасно. Не можеше и да бъде по-хубаво. Но изведнъж ме порази една мисъл. Има един голям проблем. Сигурно се досещаш.

— Флорънс?

— Точно така. Колкото и началнически да се държи и да се изразява просташки, когато нещо не й харесва, всъщност… да я беше чул след онзи обяд в Търговската камара… аз все пак съм сгоден за нея. И докато момичетата могат да развалят годежи чак до дълбока старост, мъжете не могат.