П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

Тук тя ме прекъсна с едно рязко „Ш-ш-т!“, защото Л. П. Рънкъл се беше размърдал в съня си и като че ли животът се връщаше в безволевото му тяло. Оказа се, че това е фалшива тревога и аз продължих моите съображения:

— Очевидно не е успял да впечатли присъстващите на обяда в Търговската камара, а тя е разчитала той да се прояви като… как се казваше оня грък?

— Бърти, ако не се боях, че ще събудя Рънкъл, щях да те ударя с нещо тъпо, стига да имах подходящ предмет под ръка. Какъв грък?

— Нали и аз това те питам. Дето дъвчел камъчета.

— Демостен ли имаш предвид?

— Сигурно ще е той. Ще направя после справка с Джийвс. Флорънс очаквала Джинджър да се прояви като истински Демостен, ако това е името, ама не ми се вярва много, въпреки че имах един съученик навремето, който се казваше Джанбатиста. Та Джинджър я разочаровал и това я ядосало. Знаеш, че като се ядоса, не си подбира приказките.

— Изобщо не си подбира приказките — отвърна роднината намръщено. — Чудя се как Джинджър търпи това.

Така се случи, че точно аз можех да й разясня проблема, който я тревожеше. Нещата, движещи отношенията между младите, отдавна бяха отворена книга за мен. Бях мислил доста по този въпрос, а когато мисля доста по някой въпрос, сложнотиите бързо се изглаждат.

— Той я понася, стара родственице, защото я обича и няма да си далеч от истината, ако кажеш, че любовта побеждава всичко. Знам какво имаш предвид, разбира се. Изненадана си, че човек с неговата сила и енергия се свива на кълбо, щом тя погледне с присвити очи и понася нейните критики, ако това е точната дума, с покорството на шпаньол, скастрен, че е довлякъл някой вонящ кокал в гостната. Това, което не дооценяваш, е фактът, че когато става въпрос за изящно изваян профил, тяло на топола и платиненоруса коса, тя спокойно влиза в първата десетка, а тези неща са от значение за Джинджър. Ти и аз, дискутирайки Флорънс обективно, считаме че се държи господарски доста над поносимото, но той гледа на нещата под друг ъгъл. Това е проява на психологията на индивида, както го нарича Джийвс. Твърде възможно е семената на бунта да избуяват у него, когато тя говори без да си мери приказките, но в един момент погледът му спира върху профила й или върху косата й и си казва: „Ама тя не носи шапка!“, но после забелязва за кой ли път, че тялото й има извивки като на железница в увеселителен парк и си казва, че си струва да се примири с устатостта й, само и само да стане негова. Любовта му, разбираш ли, не е изцяло духовна. В нея има примесено нещо плътско.

Бих продължил да говоря още, тъй като темата ми даваше възможност за пълна изява, но в този момент старата родственица, която от известно време не я свърташе на едно място, ме помоли да отида да се удавя в езерото. Аз съответно се оттеглих, а тя се върна на стола си до хамака, надвесена над Л. П. Рънкъл като майка над спящото си дете.

Не мисля, че е забелязала, тъй като лелите рядко обръщат внимание на смисъла на изражението по лицата на техните племенници, но през целия този разговор, лицето ми беше с мрачно и сериозно изражение, давайки ясно да се разбере, че нещо съм намислил. Мислех си за тези сто към едно, които разумният букмейкър би заложил срещу шанса й да измъкне пари от човек, екипиран само с еднопосочни джобове като Л. П. Рънкъл и ме заболя силно, когато си представих нейния смут и разочарование, когато, като се събуди от сладък сън, той откаже обезщетение за Тъпи. Такъв удар щеше доста да й смачка фасона, тъй като тя бе абсолютно сигурна, че ще успее.

Освен това бях много загрижен и за Джинджър. Понеже също съм бил сгоден за Флорънс, знаех какво прави, за да сгълчи заслепения мъж и симптомите насочваха към голямата вероятност в този случай тя да надмине всички свои досегашни изпълнения. Не ми убегна смисъла на навъсените й вежди, прехапаната устна и святкащия поглед, нито пък начина, по който тополовата й снага се извиваше, подсказваща, освен ако не й е било студено, че е разпалена като изгорял от слънцето врат. Чудех се в какви ли дълбини на красноречието бе хлътнал моят приятел като оратор, за да предизвика такива силни чувства и реших много деликатно да го попитам.

Да направя това, обаче, нямах никаква възможност, защото щом влязох в беседката, първото нещо, което видях, бяха Джинджър и Магнолия Гленденън, вкопчени в толкова здрава прегръдка, че само най-мощният влекач би бил в състояние да ги раздели един от друг.

В тази своя преценка, обаче, не бях прав, защото тъкмо да произнеса първото „О-о-о!“ на учудване, когато миличката Гленденън, отеквайки също с едно „О-о-о“, сякаш излязло от устата на нимфа, която са изненадали по време на къпане, се отдели от него и изхвърча покрай мене, изчезвайки навън в големия свят със скорост, която й осигуряваше място в класа на спринтьорите, към които се числеше старата ми родственица. Все едно беше казала: „Ех, да имах сега криле на гълъб!“ и желанието й мигновено се бе изпълнило.