П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

— Какво правиш тук в този прекрасен ден, Бърти? — каза тя с рязък тон.

Аз обясних, че си говорим с леля Далия, а тя отвърна, че разговорът явно вече е приключил, тъй като отсъствието на леля Далия беше повече от очевидно, така че защо не съм навън на слънце и на свеж въздух.

— Ти си привикнал твърде много към застоялия живот. Ето защо имаш такъв нездрав вид.

— Не знаех, че имам нездрав вид.

— Разбира се, че имаш нездрав вид. Какво друго очакваш? Изглеждаш като корема на умряла риба.

Най-лошите ми страхове като че ли се потвърдиха. Очаквах, че ще излее цялата си злъч върху първия срещнат невинен минувач и за мой лош късмет се случих аз. С наведена глава се приготвих да посрещна бурята, но в този момент, за моя изненада, тя промени темата.

— Търся Харолд — каза тя.

— Така ли?

— Да си го виждал?

— Не мисля, че го познавам.

— Не ставай глупак. Харолд Уиншип.

— А-а, Джинджър — мигновено загрях аз. — Не, не ми се е появявал в полезрението. Защо ти е? Нещо важно?

— За мен е важно и би трябвало да е и за него. Ако не се вземе в ръце, ще изгуби тези избори.

— Защо мислиш така?

— Поведението му днес на обяд.

— О, той те е завел на обяд? Къде бяхте? Аз обядвах в някаква кръчма и за да добиете представа за боклука, който ми предложиха, трябва да го опитате. Може би сте били в някой приличен хотел?

— Беше обяд, организиран в кметството от Търговската камара. Изключително важен случай, а той държа най-слабата реч, която съм чувала. Едно малоумно дете би се представило по-добре. Даже ти би се справил по-добре.

Предполагам, че сравнението между мен и малоумното дете от устата на Флорънс си е чист комплимент, така че проявих повече интерес по въпроса и тя продължи, бълвайки огън и от двете ноздри:

— Ъ… ъ… ъ…

— Моля?

— Само повтаряше ъ… ъ… ъ. Идеше ми да го замеря с лъжичката за кафе.

Тук можех да се включа като кажа, че не всички сме съвършени, но прецених, че сега не е момента. Вместо това казах:

— Сигурно е бил притеснен.

— Това бе и неговото оправдание. Казах му, че няма право да бъде притеснен.

— Значи си говорила с него?

— Да, говорих.

— След обяда?

— Веднага след обяда.

— Но искаш пак да го видиш?

— Да.

— Да отида да го потърся, а?

— Да. И му кажи, че ще съм в кабинета на господин Травърс. Там никой няма да ни безпокои.

— Той сигурно е в беседката край езерото.

— Добре, кажи му да се маха оттам и да дойде в кабинета — каза тя по същия начин, по който Магистърът по изкуствата Арнолд Абни казваше, че желае да поговори с Устър след сутрешната молитва. Върнах се пак в отминалите дни.

За да стигнеш до беседката, трябва да прекосиш поляната. Същата, за която Споуд бе споменал, че ще се позабавлява, като ме просне върху нея и ме стъпче. Първото нещо, което видях освен птичките, пчеличките, пеперудките и какви ли още не животинки, които прекарваха свободното си време тук, беше Л. П. Рънкъл, излегнал се в хамака, унесен в сладка дрямка и леля Далия до него, седнала на стол. Щом ме видя, тя стана, запъти се към мен и ме замъкна на два-три метра встрани, като едновременно с това ми правеше знак с показалец пред устните.

— Той спи — каза тя.

Едно похъркване от хамака потвърди истинността на това и аз казах, че и сам мога да забележа, че спи и каква отблъскваща гледка представлява, а тя ми каза в името на Всевишния да не муча на толкова висок глас. Малко докачен от обвинението в мучене от жена, чийто най-тих шепот беше все едно някой вика добитъка си да се прибира през реката, й казах, че не муча, а тя отговори: „Добре, недей!“

— Може да е в лошо настроение, ако се събуди внезапно.

Това беше умна мисъл, говорела добре за познанията й по стратегия и тактика, но с моя остър ум аз забелязах един дефект в цялата работа и привлякох вниманието й върху него.

— От друга страна, ако не го събудиш, как ще пледираш за каузата на Тъпи?

— Казах внезапно, магаре такова. Ако оставя природата да си свърши сама работата, всичко ще бъде наред.

— Може би тук си права. Дали природата смята да се бави още дълго, как мислиш?

— Откъде да знам?

— Просто се чудех. Не можеш да стоиш тук през целия следобед.

— Мога, ако трябва.

— Тогава ще те оставя да си седиш. Трябва да отида да потърся Джинджър. Да си го виждала?

— Преди малко мина оттук със секретарката си на път за беседката. Каза ми, че трябвало да продиктува някои неща. Защо ти е?

— Не го търся аз, въпреки че винаги ми е приятно в неговата компания, Флорънс ми нареди да го намеря. Днес по обяд му трила сол на главата…