П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

— Не знам. Но изглежда е нещо, което Бингли обожава. Когато го нарече така, в гласа му усетих неподправена нотка на ентусиазъм. Ти каза ли на Джийвс, че Бингли е свил книгата?

— Да, казах му.

— Как го прие?

— Сам знаеш как Джийвс приема нещата. Повдигна едната вежда и каза, че е поразен.

— Силни думи от негова страна. Обикновено се спира на „Много обезпокоително.“

— Интересно — замисли се старата прародителка, — шофирайки насам ми се стори, че видях Джийвс да излиза от къщата на Бингли. Помислих си, че съм се припознала.

— Той трябва да е бил. Първото нещо, което би направил, за да те спаси от позора, свързан с книгата, би било да се срещне с Бингли. Дали не се е върнал вече?

— Едва ли. Аз бях с кола, а той пеша.

— Ще позвъня за Сепингс и ще го попитам. О, Сепингс — обърнах се към камериера, когато се появи, — Джийвс в къщата ли е?

— Не, сър. Излезе и не се е върнал още.

— Когато се върне, му кажи, че искам да го видя.

— Много добре, сър.

Мислех си да го попитам дали Джийвс е имал вид на човек, запътил се към улица „Ормънд“ номер пет, когато е излизал, но реших, че това доста ще го затрудни и затова се отказах. Той се оттегли, а ние останахме да си приказваме за Джийвс. След това, като разбрахме, че така няма да стигнем доникъде и че няма да измислим нищо конструктивно до неговото завръщане, отново подхванахме темата Л. П. Рънкъл. Всъщност старата родственица я подхвана, а аз й зададох въпроса, който исках по-рано да й задам.

— Казваш, че си решила точно днес да се обърнеш към него. Защо?

— Заради начина, по който се нахвърли върху обяда и коментарите му след това. Лиричен е най-точната дума и в това няма нищо изненадващо. Анатол бе надминал себе си.

— Supreme de Foie Gras au Champagne?

— И Neige aux Perles des Alpes .

Като си представих колко вкусно ще да е било, изпуснах една тиха въздишка. Боклукът, с който бях оскърбил Устъровия стомах в кръчмата, беше от извънредно смъртоносен вид. По принцип тези провинциални кръчми са съвсем прилични, що се отнася до пиячката, но аз имах нещастието да попадна на една, стопанисвана от клана Борджии. Докато бях там, ми мина през ума, че ако Бингли беше завел чичо си на обяд на това място, щеше да си спести всички проблеми и разноски по набавянето на тази малко известна азиатска отрова. Смятах да споделя това с прародителката и да предизвикам съчувствието й, но в този момент вратата се отвори и влезе Джийвс.

— Искали сте да ме видите, сър.

Мекото му прокашляне, предхождащо гореспоменатата реплика, звучеше все едно някоя много стара овца си прочиства гърлото на някой мъглив планински връх.

— Влез, Джийвс — изблея скъпата ми родственица.

На по-радушен прием не би се радвал дори да беше Блудния син, чиято история трябваше да назубря, преди да спечеля онази награда за Познаване на Светото писание. От радост щяхме да извикаме до небесата, ако имаше такива в гостната.

— Да, влез, Джийвс, влез — извиках и аз. — Очаквахме те с… как се казваше?

— Затаен дъх — подсказа роднината.

— Точно така. Със затаен дъх и…

— Опънати до скъсване нерви. Да не споменавам опънатите мускули и изгризаните нокти. Кажи ми, Джийвс, ти ли беше този, дето видях да излиза от „Ормънд“ номер пет преди около час?

— Да, госпожо.

— Бил си у Бингли?

— Да, госпожо.

— За книгата?

— Да, госпожо.

— Каза ли му, че трябва да я върне?

— Не, госпожо.

— Тогава, защо, по дяволите, си ходил при него?

— За да взема книгата, госпожо.

— Но ти ми каза… че не си му казал…

— Не беше необходимо да обсъждам въпроса, госпожо. Още не бе дошъл в съзнание. Ако позволите, ще обясня. При пристигането ми в дома му той ми предложи питие и аз приех. След това наля и на себе си и започнахме да си бъбрим за това-онова. По някое време успях да отклоня вниманието му за момент и докато се беше отплеснал на някъде, аз използвах възможността да изсипя в питието му едно химическо вещество, което има свойството да прави хората временно безчувствени. По този начин имах предостатъчно време да претърся стаята му. Предполагах, че държи книгата там и не сгреших. Беше в най-долното чекмедже на бюрото му. Взех я и си отидох.

Онемях. Това най-ново разкритие за способностите и начините му да се справя с трудни положения направо ме порази. За сметка на това старата родственица нададе такъв вой, че сигурно грохотът му е отекнал във всички ловни полета, карайки ловците от семействата Пичли и Куорн да подскачат на седлата си като зърната на пържен боб по мексикански.