П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

Той спря, очевидно очакващ бурни аплодисменти за благоразумието си. Но аз останах безмълвен като гробница и той продължи:

— Ако искаш да успееш в този свят, Устър, стари приятелю, трябва да използваш всяка възможност. Така правя аз. Щом възникне някоя ситуация, проучвам я и се питам: „Какво мога да спечеля аз от това? Как?“. Питам се: „Мога ли така да докарам нещата, че да спечеля нещо за Рупърт Бингли?“ и много рядко не успявам. При този случай дори не се замислих. От едната страна е младият Уиншип, който се опитва да влезе в Парламента, а от друга страна аз, държащ да спечеля нещо като стотина-двеста лири, ако той загуби изборите, и от трета страна — клубната книга с всички онези неща вътре, които ще направят загубата му сигурна. Веднага разбрах, че оттук лесно ще паднат пари. Единственият проблем беше как да се добера до книгата и аз скоро го разреших. Не знам дали забеляза оня ден, когато се видяхме в „Ганимед Младши“, че носех дипломатическо куфарче и казах, че трябва да се срещна със секретаря на клуба по работа. Е, исках да се срещна с него, за да мога да взема назаем книгата. И не ми се наложи да измислям някаква хитрина, за да му отвличам вниманието, докато взимам книгата, защото знаех, че е излязъл да обядва. Така че влязох, сложих книгата в куфарчето и излязох. Никой не ме видя нито да влизам, нито да излизам. Цялата операция беше като да вземеш на някое дете бонбончето.

Има разкази, които изпълват разумния човек с ужас, презрение и отвращение. Нямам предвид анекдоти като тези, дето Катсмийт Потър-Пирбрайт ми разказваше в Клуба на търтеите, а гнусни разкрития като този откъс от биография, който току-що изслушах. Ако ви кажа, че се почувствах все едно Устъровата душа е била опръскана с кал от минаваща кола, изобщо няма да е преувеличено. Освен това разбрах, че от продължаването на този разговор няма да спечеля нищо. В началото бях намислил да спомена за възможността леля Агата да прочете съдържанието на клубната книга и да го трогна с отчаянието и безутешността, които в такъв случай неминуемо щяха да станат моя съдба, но реших, че всичко това ще бъде безплодно… или пък безполезно. Този човек нямаше капчица жал и… съжаление ли беше? Знам, че започва със „с“… и само ще ми се изхили доволно. Сега вече бях напълно сигурен, че той е убил чичо си и е фалшифицирал завещанието. За човек като него такава постъпка е част от ежедневието.

Така че се запътих към вратата, но преди да стигна до нея той ме спря и ме попита дали случайно не съм взел със себе си и Реджи Джийвс на това посещение у леля Далия. Казах му, че съм и той сподели, че би желал да се види със стария Реджи отново.

— Какъв сироп за кашлица! — каза весело той.

Фразата ми беше непозната, но като прецених, реших, че е с цел да направи комплимент и да отдаде почит към многото негови дарби. Затова се съгласих, че Джийвс е сироп за кашлица в най-добрия и истински смисъл.

— Кажи на Бастабъл, като излизаш, че ако Реджи дойде, да го изпрати насам. Но никой друг.

— Добре.

— Този Бастабъл е голяма работа. Той се занимава с моите залагания. Това ми напомни нещо. Заложи ли, както те посъветвах, някоя лира на мама Маккоркадейл? Не? Направи го непременно, Устър, стари приятелю. Никога няма да съжаляваш. Все едно че си намерил пари на улицата.

Излизайки от къщата, доброто ми настроение бе на изчезване. Вече ви описах свитосърцатостта си при приближаване на вратата на кабинета на Арнолд Абни след утринна молитва в дните, когато бях в statu pupullari, както се казва, и сега се чувствах по същия начин, изправен пред перспективата да съобщя на старата родственица за провала на мисията ми при Бингли. Не мисля, че щеше да ме накаже с шест удара на голо, както Абни беше склонен да прави, но със сигурност без колебание щеше да ми каже колко е недоволна. Лелите са нещо като Наполеон — изискват заповедите им да бъдат изпълнявани без засечка и не приемат никакви оправдания.

Не се излъгах. За да забавя колкото се може повече срещата, първо обядвах в една кръчма и чак след това се върнах в старата къща да рапортувам. За мой лош късмет в този момент тя четеше Рекс Стаут (с твърди корици) и когато хвърли книгата по мен, поради точния й мерник, придобит с дългогодишна практика, острият ръб ме уцели точно по върха на носа и естествено аз започнах да примигвам на парцали.

— Можех да предположа, че ще изпортиш цялата работа — избоботи тя.

— Не е моя вината, стара прародителко — отвърнах аз. — Направих всичко възможно. Никой не би се справил по-добре.