П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

— Винаги. Навикът му да свива полицейски шлемове му го осигуряваше. Освобождаваха го на другата сутрин след заплащане на съответната глоба, но непременно след като е прекарал нощта в затворническата килия.

Без съмнение бях успял да й обясня сериозността на положението. Тя нададе остър писък като настъпен дакел, а лицето й прие пурпурния оттенък, който винаги добива в момент на силни чувства.

— Това вече преля чашата.

— Доста сериозно, съгласен съм.

— Доста сериозно! Само някой да подшушне за тези изпълнения и всеки избирател ще се отдръпне. С Джинджър е свършено.

— Не смяташ, че ще бъдат снизходителни заради младата му кръв по онова време?

— Никаква надежда. Изобщо няма да се развълнуват от проклетата му кръв. Ти изобщо не познаваш тази пасмина тук. Повечето от тях не излизат от църквата, а моралните им принципи биха слисали дори и Торквемада като прекалено строги.

— Торквемада?

— Испанският инквизитор.

— А-а, този Торквемада ли?

— Колко Торквемади мислиш че има?

Признах, че името не се среща често и тя продължи:

— Трябва да действаме!

— Но как?

— Или по-точно, ти трябва да действаш. Ще отидеш при този човек и ще си поговорите разумно.

Изрекох едно „хм“. Много се съмнявах, че човек с алчността на Бингли ще се вслуша в гласа на разума.

— Какво да му кажа?

— Ти знаеш какво.

— О, така ли?

— Апелирай към най-благородните му чувства.

— Той няма такива.

— Не усложнявай нещата повече, Бърти. Това е най-големият ти недостатък — все да противоречиш. Нали искаш да помогнеш на Джинджър?

— Разбира се, че искам.

— Добре тогава.

Когато една леля си е наумила нещо, няма смисъл да се опитвате да поставяте вето. Тръгнах към вратата.

На половината на пътя ме осени една мисъл.

— Ами Джийвс?

— Какво Джийвс?

— Доколкото е възможно трябва да пощадим чувствата му. Няколко пъти го предупреждавах, че тази клубна книга е най-разрушителния експлозив и трябва да се унищожи. „Какво ще стане, ако попадне в лоши ръце“ — казвах аз, а той отговаряше: „Не е възможно да попадне в лоши ръце“. И ето, че сега тя попадна в може би най-лошите ръце, в които би могла да попадне. Нямам сили да му кажа: „Нали ти казвах“ и да го гледам как се измъчва от срам и смущение. Разбираш ли, досега Джийвс винаги е бил прав. Агонията му, когато разбере, че най-накрая е допуснал грешка, ще бъде ужасна. Не бих се учудил, ако изпадне в несвяст. Не бих могъл да го погледна в очите. Ще трябва ти да му кажеш.

— Добре, аз ще му кажа.

— Опитай по-внимателно.

— Добре. Докато подслушваше навън, запомни ли адреса на този Бингли?

— Да.

— Тръгвай тогава. И аз тръгнах.

Имайки предвид колко разклатени бяха моралните устои на Бингли и колко подчертана беше склонността му да плете долни интриги и при най-малката възможност, сигурно сте си представяли бърлогата му като едно от онези разбойнически свърталища, осветени от остатъци от свещи, затъкнати в гърлата на празни бирени бутилки, както е присъщо, мисля, на места като Уайтчапъл и Лаймхаус. Но не би. „Ормънд“ номер 5 се оказа доста скъпо на вид място, с красива градинка отпред, със здравец, басейнчета, където да се къпят птичките, и керамични статуйки на гномчета. Тя беше от типа къщи, имащи за стопани безупречни пенсионирани полковници или неподкупни брокери от фондовата борса. Очевидно покойният му чичо не е бил дребен градски зарзаватчия, който е продавал месни консерви и стафиди на хора, броящи стотинките си, а е работил с доста по-впечатляващ размах. По-късно научих, че е притежавал верига от магазини, един от тях чак в Бирмингам. Все още не мога да разбера защо дъртото магаре е умряло и е оставило парите си на тип като Бингли. Най-вероятно, преди да го натъпче с някаква малко известна азиатска отрова, племенникът е взел мерки предварително да фалшифицира завещанието.

Спрях се на прага. Спомням си, че като дете в прогимназията, когато спечелих награда за Познаване на Светото писание, Арнолд Абни — Магистър по хуманитарните науки и директор на училището, понякога съобщаваше, че Устър трябва да го посети в кабинета му след сутрешната молитва. Тогава аз винаги се спирах пред вратата на кабинета, скован от безпокойство, и мрачно предчувствие, че нещата, които ще последват, няма да са по вкуса ми. Сега беше съвсем същото. Предстоящият разговор ме беше смалил съвсем. Но, докато в случая с Арнолд Абни нежеланието да продължа се дължеше на страха, че развитието на събитията ще достигне до шест удара с бастун, жилещ като усойница, с Бингли това беше естественото нежелание да моля за услуга някого, когото не мога да понасям. Не бих казал, че Устърови са изключително горди, но ние наистина никак не изгаряме от желание да угодничим унизително на изметта на земята.