П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

Както и да е, това трябваше да се направи и, както чух да казва веднъж Джийвс: „Когато нещо трябва да се направи, колкото по-бързо, толкова по-добре.“

Ако досега бях имал някакви съмнения относно благосъстоянието на Бингли, то видът на иконома му, който отвори вратата, ги разпръсна всичките. При назначаване на прислугата Бингли не се беше лишил от нищо и едва ли се е скъпил за парите. Не казвам, че неговият иконом е от класата на чичото на Джийвс, Чарли Силвърсмит, но приликата беше поразителна. И точно като чичо Чарли той беше привърженик на помпозността и церемониалността, когато си изпълнява задълженията. Попитах го дали мога да видя господин Бингли, а той ми отвърна студено, че господинът не приема.

— Мисля, че ще ме приеме. Ние сме стари приятели.

— Ще попитам за вас. Името ви, сър?

— Господин Устър.

Той се скри вътре, само за да се покаже минута по-късно и да ми съобщи, че господин Бингли ще се радва, ако го посетя в библиотеката му. В гласа му като че ли имаше неодобрение, което трябваше да покаже, че въпреки че е длъжен да изпълни нареждането на стопанина, колкото и ексцентрично да е то, ако зависеше от него, никога не би допуснал тип като мене.

— Оттук, сър — каза той надменно.

По една или друга причина бях доста отвикнал с това „оттук, сър“ и бях малко смутен, когато влязох в библиотеката и заварих Бингли изтегнат в кресло и качил краката си на една малка масичка. Той ме поздрави почти сърдечно, но със същия оттенък на покровителство, както и при предишните ни две срещи.

— О-о, Устър, скъпи приятелю, влез. Бях наредил на Бастабъл да казва на всички, че не съм у дома, но разбира се, ти си нещо различно. Винаги съм щастлив да се видя със стар приятел. Какво мога да направя за теб, Устър?

Трябваше да му призная, че така много ме улесняваше да споделя проблема, който бях дошъл да дискутираме. Тъкмо щях да продължа, когато той ме попита дали не желая нещо за пиене. Казах: „Не, благодаря“, а той отвърна с непоносимо самодоволство, че може би постъпвам правилно.

— Когато бях отседнал при теб в Чъфнъл Реджис, често си мислех, че пиеш твърде много, Устър. Спомняш ли си как подпали къщата? Един трезвен човек не би направил такова нещо. Трябва да си бил насмукан до козирката, стари друже.

На устните ми затрептя категорично несъгласие. Искам да кажа, че е прекалено да бъдеш обвинен в подпалването на къща от същия тип, който е направил пожара. Но се въздържах. Припомних си, че не трябваше да си развалям отношенията с този човек. Ако така е запомнил тази ужасна нощ в Чъфнъл Реджис, нямах намерение да му разбивам илюзиите. Въздържах се от коментар и той ме попита дали не желая една пура. Когато отказах, той кимна одобрително, като баща, доволен от любимия син.

— Радвам се да забележа това подобрение у теб, Устър. Винаги съм мислил, че пушиш твърде много. Мярка, всичко с мярка, само така. Но ти се канеше да ми кажеш за причината на това посещение. Да си побъбрим за старите времена, така ли?

— Отнася се за онази книга, дето си откраднал от „Ганимед Младши“.

Докато говорех, той пиеше уиски със сода и преди да ми отговори, изпразни чашата.

— Не ми харесва, дето употреби думата „крада“ — каза той.

Видът му беше все едно са му пуснали дим в лицето. Явно бях го обидил.

— Какво говориш, Устър? Просто я взех назаем, защото ми трябваше за нещо. Ще си я получат обратно.

— Госпожа Маккоркадейл казала на леля ми, че си се опитвал да й я продадеш.

Раздразнението му се увеличи. Приличаше на човек, принуден да слуша някакъв нетактичен простак, който продължава да говори нелепости.

— Не да я продам. Щях да включа клауза в споразумението, че тя се задължава да я върне, щом си свърши работата. Това, което имах предвид бе, че тя може да си направи фотокопия на страниците, отнасящи се до младия Уиншип, без книгата да излиза от моите ръце. Но сделката не се осъществи. Тя не пожела. За щастие имам други клиенти. Това е такъв тип стока, за която много хора са готови да наддават. Но ти защо се интересуваш, старче? Не е свързано с теб, нали?

— Джинджър Уиншип ми е приятел.

— И аз самият нямам нищо против него. Винаги съм го мислил за много приятен младеж, въпреки че не е точният размер.

— Точният размер? — казах аз неразбиращо.

— Ризите му не ми ставаха. Не че не съм му го простил. Тези неща са въпрос на късмет. Да не останеш с впечатление, че понеже съм преживял неправда, търся начин да си отмъстя. Отношенията ни бяха много добри. Аз много го харесвах и ако ми беше все едно кой ще спечели тези избори, не бих имал нищо против победителят да е той. Но бизнесът си е бизнес. След като проучих нещата, заложих доста крупна сума на Маккоркадейл и сега трябва да защитавам вложенията си, старче. Просто гледам трезво на нещата, нали?