П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

Краката ми се разтрепериха. Ако не се страхувах, че може да ме чуят, щях да кажа: „Аха!“. При други обстоятелства щях да вляза в стаята, да потупам старата родственица по рамото и да й кажа: „Казах ли ти, че Бингли има информация? Може би друг път ще ми вярваш вече?“. Но тъй като това би означавало да подновя познанството си с жена, с която една-единствена среща ми стига за цял живот, сметнах, че не е много уместно да го правя. Останах на същото място, на което бях и напрегнах ушите си с още две степени, за да не изпусна останалата част от диалога.

След като роднината ми каза: „За бога!“ или „Да пукна!“, или каквото и там да беше, показвайки, че разказът на посетителката я интересува много, Маккоркадейл продължи. А това, с което продължи, направо сложи капак на всичко. Съдбовни думи е единственият начин, по който мога да опиша думите, които тя изрече:

— Този мъж, както изглежда, беше пенсиониран прислужник и членувал в клуб за икономи и камериери в Лондон, в който едно от правилата било — всеки член на клуба да вписва в клубната книга информация за работодателя си. Моят посетител ми обясни, че преди време бил нает от господин Уиншип и е записал надлежно множество от лудориите на последния, които, ако станат публично достояние, със сигурност ще направят много лошо впечатление на избирателите в Маркет Снодсбъри.

Това ме учуди. Нямах и най-малка представа, че Бингли е работил и у Джинджър. Това показва още веднъж валидността на израза, че половината от хората не знаят какво правят останалите три четвърти.

— След това ми каза, дори без да се изчерви от срам, че при последното си пребиваване в Лондон е откраднал тази книга и сега тя е негово притежание.

Зяпнах от ужас. Не знам защо, но мисълта, че Бингли е свивал книгата в същия момент, в който Джийвс и аз сме сръбвали от питиетата си в съседната стая, правеше това още по-мъчително. Не че иначе не е болезнено. От години бях преследван от страха, че клубната книга на „Ганимед Младши“, с целия динамит, който съдържа, може да попадне в лоши ръце и тези ръце могат да се случат точно тези, дето никак не ти се иска да бъдат. Не съм сигурен, че се изразих ясно, но това, дето искам да кажа, е, че ако си бях избирал най-деградиралата особа, която да сложи ръка върху книгата, Бингли щеше да е последният, когото да избера. Спомням си, че Джийвс ми говореше за един, който имал склонност към предателство, подлост и плячкосване — точно като Бингли. Човекът бил лишен от всякакви благородни чувства, а когато попаднеш на такъв — нищо добро не чакай.

Старата леля разбираше напълно драматизма на ситуацията. Тя изрече със страхопочитание едно: „Боже мили!“, въпреки че това не е израз, който обикновено използва.

— А вие какво направихте?! — попита тя възбудено и Маккоркадейл изсумтя както си знае. Приличаше малко на изпускане на пара под налягане, или пък на звука от две-три котки, срещнали неочаквано две-три кучета, плюс лекия нюанс на кобра, разбудена неочаквано рано сутринта. Как ли се е отразявало на покойния господин Маккоркадейл? Сигурно си е мислил, че на света има и по-лоши неща от това да бъдеш прегазен от трамвай.

— Отрязах го и го изгоних. Гордея се с това, че съм честен играч, а неговото предложение ме възмути. Ако искате да го арестуват, въпреки че не виждам как може да стане това, адресът му е улица „Ормънд“ номер 5. Изглежда е поканил моята прислужница да намине и разгледа офортите му през следобедната почивка и й е дал адреса си. Но, както казах, няма достатъчно доказателства за арест. Нашият разговор беше без свидетели и той просто ще отрече, че книгата е у него. Жалко. Бих била щастлива да видя човек като него обесен, изкормен и разчекнат.

Тя изсумтя отново и старата родственица, която винаги знае как трябва да се постъпи според етикета, й се отплати с блага дума. Каза, че мама Маккоркадейл заслужава медал.

— Какво говорите?

— От ваша страна е изключително благородно да откажете на този човек.

— Както казах, аз играя честно.

— Освен вашето възмущение от неговото предложение, сигурно е било много неприятно да ви прекъснат, когато работите върху речта си.

— Още повече, че минута преди този човек да се появи, бях прекъсната от един странен младеж, който ми направи впечатление на малоумен.

— Това трябва да е бил племенникът ми Бъртрам Устър.

— О, извинявайте.

— Няма нищо.

— Може да съм си създала грешна преценка за умствените му способности. Разговорът ни беше кратък. Просто ми се стори странно, че ме убеждава да гласувам за опонента си.