П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

— Много обезпокоително, сър.

— Много. И ти, и аз знаем колко добри бяха намеренията ми за всичко, което направих в Тотли. Ами ако Споуд разкаже на леля Агата?

— Малко вероятно, сър.

— Дано да е така.

— Но знам как се чувствате, сър. Боклук краде тоз, който кесията ми е отмъкнал. Тя дреболия е, не ценност. Била е моя — негова сега е, а по-преди е служила на други. Посегне ли обаче на доброто име, ще ме лиши от туй, с което той богат не ще да стане, но мене просяк ще остави.

— Съвсем точно. Твое ли е?

— Не, сър, на Шекспир.

— Шекспир е казал доста хубави неща.

— Намирам, че се харесва на всички, сър. Да ви забъркам ли още едно?

— Да, и то колкото можеш по-бързо.

Джийвс довърши санбернарския си акт и се оттегли, а аз отпивах от втората си чаша (вече по-бавно, отколкото първата), когато вратата се отвори и в стаята нахълта леля Далия — с най-розовите бузи и най-жизнерадостното настроение.

При срещите ми с тази роднина винаги си мисля как е възможно една сестра — да я наречем сестра А — може да бъде толкова различна от друга сестра, която ще наречем сестра Б. Леля Агата например е слаба, висока и прилича малко на лешояд от пустинята Гоби, докато леля Далия е ниска и набита като меле по средата на мач по ръгби. По характер също са много различни. Леля Агата е студена и високомерна, предполагам неумолима, когато прави човешки жертвоприношения по пълнолуние, както говори мълвата за нея, а отношението й към мен винаги е било като на строга гувернантка и ме кара да се чувствам шестгодишен, току-що хванат да крада сладко от килера; докато леля Далия е весела и добродушна като персонаж от коледна пантомима. Странно.

Приветствах я с едно шумно: „Здравей!“, като и в двете срички ясно се долавяха уважение и синовна обич. В добавка й залепих една целувка на челото. По-нататък щях да я подхвана защо е напълнила къщата със Споудовци и Маделин-Басетки, и разни надути простаци с панамени шапки, но засега това щеше да почака.

Тя отвърна на поздрава ми с един от нейните груби ловджийски викове: „Хо-хо-хойкс“, ако си спомням правилно. Очевидно, щом известно време си живял със семейство Куорн и семейство Пичли, добиваш навика да се отклоняваш от стандартния английски.

— Ето те и тебе, Бърти.

— По-точно не можеш и да го кажеш. Цял-целеничък и готов за подвизи.

— Жаден както винаги, забелязвам.

— Само за лекарство. Преживях шок.

— От какво?

— От факта, че онази досада Споуд също е поканен — казах, усещайки, че по-добър преход към моето контраобвинение не бих могъл да измисля. — Как, по дяволите, ти хрумна да поканиш този дявол в човешки образ тук? — попитах, тъй като знаех, че тя споделя мнението ми за седмия граф на Сидкъп. — Толкова пъти си ми казвала, че той е една от най-ужасните грешки на природата. И на всичко отгоре, против всичките си принципи, започваш да го уважаваш, ако разбираш какво искам да кажа. Трябва да си превъртяла, стара ми родственице.

Накарах й се жестоко и сигурно си представяте как бузите й са пламнали от срам, не че това можеше да се забележи, имайки предвид загара на лицето й след всичките тези зимни ловувания, но видно тя беше непо… такова, неподатлива към критика. Тя остана, както Анатол би се изразил, студена като няколко изстудени краставици.

— Джинджър ме помоли. Той иска Споуд да агитира за него на тези избори. Слабо го познава.

— Бих искал и аз само слабо да го познавам.

— Всяка помощ сега е добре дошла, а Споуд е от онези златоусти оратори, за които само си чел. Изключително надарено чене. Би могъл да влезе в Парламента, без даже да се напрегне.

Смея да кажа, че беше напълно права, но никак не ми се славословеше този Споуд. Изразих ясно моето неудоволствие с тези груби думи:

— Тогава защо не опита?

— Не може, бедно ми кретенче. Той е лорд.

— Не пускат ли лордове там?

— Не, не пускат.

— Разбирам — казах, доста впечатлен от факта, че Камарата на общините поставяше все пак някаква бариера. — Е, в такъв случай вината ти не е чак толкова голяма, колкото си мислех. Как се спогаждате?

— Избягвам го, доколкото е възможно.

— Мъдро. И аз ще правя така. А сега за Маделин Басет. И тя е тук. Защо?

— О, Маделин дойде на езда. Искаше да е близо до Споуд. Необикновено желание, наистина. Може да се каже извратено. И Флорънс Крей е тук — да помага за кампанията на Джинджър, разбира се.

Видимо се стреснах. Всъщност подскочих на около една педя, все едно шиш или кука за плетене беше минала през седалката на стола ми.