П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

Споуд продължи. Бяха млъкнали за момент, без съмнение, за да размишляват върху моето престъпление. Гласът му беше на човек, който наближава най-важния момент в разказа си:

— Едва ли ще повярвате, но скоро след това той се появи в Тотли Тауърс, къщата на сър Уоткин в Глостършир.

— Невероятно!

— Очаквах, че така ще реагирате.

— Маскиран, разбира се. Перука? Изкуствена брада? Бузите му намазани със сок от орех?

— Не, дойде съвсем открито, поканен от бъдещата ми съпруга. Тя изпитва някакво сантиментално съжаление към него. Мисля, че се надява да го превъзпита.

— Момичетата са си момичета.

— Да, но бих желал да не са.

— Смъмрихте ли бъдещата си съпруга?

— Тогава не бях в състояние.

— Мъдро, може би, във всеки случай. Веднъж аз смъмрих момичето, за което исках да се оженя, а тя ме напусна и тръгна с някакъв борсов агент. И какво стана?

— Той открадна един много ценен сребърен предмет. Една сребърна каничка за сметана. Наричат я „Сметанената крава“.

— Моят доктор ми забранява сметаната. Вие разбира се го арестувахте?

— Не можахме. Нямахме доказателства.

— Но вие знаехте, че той го е направил?

— Бяхме сигурни.

— Винаги така се получава. Виждали ли сте го оттогава?

— Това вече няма да повярвате. Той пак дойде в Тотли Тауърс!

— Невъзможно!

— Пак поканен от бъдещата ми жена.

— Това не е ли госпожица Басет, която пристигна снощи?

— Да, това е Маделин.

— Прекрасно момиче! Срещнах я в градината преди закуска. Моят доктор ми препоръчва глътка чист въздух рано сутрин. Знаете ли, тя мисли, че росата, която виждаме по тревата, са булчински воали на елфи?

— Тя има доста своеобразно въображение.

— Предполагам, че нищо не може да се направи. Но вие разказвахте за второто посещение на този Устър в Тотли Тауърс. Открадна ли нещо този път?

— Кехлибарена статуетка на стойност хиляда лири.

— Определено добре се справя — каза типът с фотоапарата, както ми се стори със завист, примесена с възхищение. — Надявам се, че са го арестували?

— Да. Прекара нощта в местния затвор. Но на другата сутрин сър Уоткин се смили и го освободи.

— Неуместна доброта.

— И аз така мисля.

Фотографът спря да разпитва повече по този въпрос, въпреки че сигурно си мислеше, че семейство Басет са най-тъпите хора, които някога е срещал.

— Е, много съм ви задължен за всичко, което ми разказахте за този Устър и предупреждението да съм нащрек. Нося един много скъп предмет от старо сребро и се надявам да го продам на господин Травърс. Ако Устър научи за това, той ще се опита да го свие. Но мога да ви кажа, че ако го спипам, няма да има разни глупости от рода на само една нощ в затвора. Той ще получи най-строгата присъда, която съдът може да произнесе. А сега, какво ще кажете за една кратка партия билярд преди вечеря. Моят доктор ми препоръчва малко ненатоварващи упражнения.

— С удоволствие.

— Да тръгваме тогава.

След като изчаках да се махнат, влязох в гостната и се отпуснах на един диван. Бях дълбоко покъртен. Ако си мислите, че хората обичат да слушат такива неща, дето Споуд надрънка за мен, грешите. Пулсът ми биеше ускорено, а челото ми се овлажни като на селски ковач. Изпитвах вопиюща нужда да пийна нещо алкохолно за освежаване и точно когато бях изплезил почернелия си вече в основата език, да пукна, ако това не беше Джийвс, който влизаше с поднос, съдържащ всичко необходимо за случая. Може би знаете, че санбернарите в Алпите имат подобно поведение и затова се радват на голямо уважение.

Първоначалният екстаз, който породи у мен, се смеси с учудването, че е влязъл в ролята на виночерпец. Това задължение беше по право от компетентността на Сепингс, икономът на леля Далия.

— Здравей, Джийвс!

— Добър вечер, сър. Разопаковах нещата ви. Да ви сипя ли едно уиски със сода?

— Разбира се. Но ти с какво се занимаваш? Това много ме озадачава. Къде е Сепингс?

— Той си легна, сър, след стомашна криза, предизвикана от отдаването му без мярка на обяда на мосю Анатол. В момента съм поел задълженията му.

— Много благородно от твоя страна. Също и задето влизаш точно в този момент. Преживях шок, Джийвс.

— Съжалявам да го чуя, сър.

— Знаеше ли, че Споуд е тук?

— Да, сър.

— И госпожица Басет?

— Да, сър.

— Все едно, че сме в Тотли Тауърс.

— Разбирам удивлението ви, сър, но останалите гости можем да отбягваме.

— Да, и като ги отбягвам, те какво правят? Ходят насам-натам и разправят на хора с панамени шапки, че си хибрид между продавач на късметчета и някой от ония, дето крадат чанти по гарите — отвърнах аз и с няколко думи му направих резюме на думите на Споуд.