П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

Аз се спрях.

Имаше една песен, която си пеех навремето, докато бях в банята. Припевът или с други думи рефренът започваше с думите: „Аз се спрях и погледнах, и чух…“ и това беше точно каквото направих, с изключение на поглеждането. Не валеше, нито пък отново се чу онзи шум от петдесет и седемте камиона по дървения мост. Като че ли природата си беше казала: „О, я стига!“ и бе решила, че в края на краищата тази буря ще й коства толкова много усилия. Така че нито щеше да ме удари гръм, нито щях да се намокря, което ми позволи да остана в статуквото. Онзи тип с фотоапарата говореше на някакъв невидим събеседник и това, което му казваше, беше:

— Името му е Устър. Казва, че е племенник на госпожа Травърс.

Беше ясно, че съм пристигнал по средата на разговор. Тези думи сигурно са били предшествани от въпрос, вероятно: „А-а, между другото, случайно да знаете кой е този висок, строен, хубав, бих казал очарователен младеж, с който разговарях навън?“ Но можеше и да греша. Във всеки случай трябва да е било нещо такова и може би другият е отговорил: „Съжалявам, но не го познавам“ или нещо подобно. И в този момент фотографът се е обадил. А щом пророни по-горе споменатите думи, цялата стая се разтресе от нечие пръхтене. Нечий глас, в чийто тембър звучеше и ужас, и отвращение, възкликна: „Устър!“ и аз настръхнах от ноктите на краката до върха на космите по главата. Сигурно даже съм ахнал, за щастие не много високо, че да ме чуят зад френския прозорец.

Защото това беше гласът на лорд Сидкъп или, както винаги ще остане за мен, без значение колко титли още може да наследи, Споуд. Този Споуд, за когото си мислех и се надявах, че повече никога няма да срещна, след като се отървах от Тотли Тауърс; Споуд, който обикаляше в търсене да погълне някого и който от ранно детство винаги е бил олицетворение на злото и освиркван от всички здравомислещи хора. Нищо чудно, че за момент ми причерня и трябваше да се хвана за един розов храст наблизо, за да не падна.

Трябва да обясня на новите приятели, които не са чели предишните томове от мемоарите ми, за да стане ясно, че този Споуд безброй пъти се е изпречвал на пътя ми и винаги с най-тревожни последствия. Бях споменал за невъзможността да се зароди прекрасно приятелство между мен и оня с фотоапарата, но вероятността такова сливане на души, както съм чувал Джийвс да се изразява, да се осъществи между мен и Споуд, беше даже още по-нищожна. Мненията ни един за друг бяха непоклатими. Неговото беше, че това, от което Англия се нуждае, за да стане страна на герои, е колкото се може по-малко Устъровци, докато аз винаги съм чувствал, че ако Англия има проблем, той може да се реши просто с едно изсипване от високо на тон тухли върху главата на Споуд.

— Познавате ли го? — попита типът с фотоапарата.

— За съжаление, да — каза Споуд с репликата на Шерлок Холмс, запитан дали познава професор Мориарти. — Как попаднахте на него?

— Спипах го, докато се опитваше да офейка с фотоапарата ми.

— Ха!

— Естествено, помислих си, че иска да го открадне. Но ако наистина е племенник на госпожа Травърс, предполагам, че греша.

Споуд никога не би разсъждавал по този начин, въпреки че на мен ми се стори много логичен. Той изпръхтя още веднъж, даже с по-голям хъс от първия път.

— Това, че е племенник на госпожа Травърс не означава нищо. И на архиепископ да беше племенник, би се държал по съвсем същия начин. Устър би откраднал всичко, което не е заковано, стига да е сигурен, че няма да го видят. Той не би могъл да знае, че вие сте наблизо, нали?

— Не, аз бях зад един храст.

— И фотоапаратът ви изглежда хубав.

— Струваше ми доста пари.

— В такъв случай, той със сигурност е искал да го открадне. Трябва да си е мислил, че го е споходил голям късмет. Нека да ви разкажа за Устър. Когато го срещнах за първи път, това беше в един антикварен магазин. Бях отишъл там със сър Уоткин Басет, моят бъдещ тъст. Той колекционира стари сребърни предмети. Та сър Уоткин беше подпрял чадъра си на някаква мебел. Устър е бил там, обаче се е спотайвал, така че не го видяхме.

— В някой тъмен ъгъл, може би.

— Или зад нещо. Когато го забелязахме, той се опитваше да се изниже с чадъра на сър Уоткин.

— Доста хладнокръвно.

— Той е хладнокръвен колкото си иска. Такива като него са винаги хладнокръвни.

— Предполагам. Изисква ледени нерви.

Да ви кажа, че кипях от оправдано възмущение, ще бъде твърде меко казано. Както бях писал някъде другаде, има готово обяснение за моето поведение. Въпросната сутрин бях излязъл без чадъра си и напълно забравяйки за това, съм взел този на стария Басет, подчинявайки се на първичния инстинкт, който кара човек без чадър да посегне на най-близкостоящия подобен предмет, като цвете, стремящо се към слънцето. Несъзнателно, разбира се.