П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

Общо взето нищо друго не ми оставаше, освен да се пошляя малко из просторния парк на имението.

Беше един от онези тежки, задушни следобеди, когато природата като че ли си казва: „Сега мога или не мога да им изкарам акъла на тези хорица с една хубава лятна буря?“, но аз реших да рискувам. Недалеч от къщата има една горичка, която много обичам, така че се отправих натам. В тази горичка имаше една-две грубо сковани пейки за удобство на желаещите да поседнат и поразмишляват и като минавах покрай първата, видях на нея фотоапарат, който изглеждаше доста скъп.

Изненадах се, тъй като нямах представа, че леля Далия се е захванала с фотография, но все пак от една леля може да се очаква всичко. Мисълта, която ми мина почти на секундата, беше, че ако има буря, то ще има и дъжд, а един дъжд не би подействал никак добре на фотоапарата. И така, аз взех скъпата вещ и тръгнах обратно, за да я отнеса в къщата с чувството, че старата роднина ще ми бъде благодарна за загрижеността, може би дори със сълзи на очи, когато чух внезапно мучене и някакъв екземпляр излезе от храстите. Без да си кривя душата — доста се изплаших. Екземплярът беше изключително добре сложен физически, с широко румено лице и панамена шапка с розова панделка. Тъй като беше напълно непознат за мен, зачудих се какво ли прави тук. Никак не изглеждаше да е от приятелите, които леля Далия би поканила на гости. Още по-малко би се понравил на чичо Том, който е толкова алергичен към гости, че щом го предупредят за тяхното пристигане, хуква и така се покрива, че не оставя никаква следа, както съм чувал да казва Джийвс. Но все пак, както вече споменах, от една леля може да се очаква всичко и без съмнение старата роднина е имала сериозна причина да покани човека да отседне и да опознае местния живот, така че се усмихнах любезно и подхванах разговор с едно сърдечно: „Я виж ти!“

— Приятен ден — продължих приятелски. — Или, по-скоро не чак толкова приятен. Като че ли се задава буря.

Нещо като че ли го подразни. Руменината на лицето му потъмня и почти доби цвета на панделката на панамената му шапка, а бузите му леко потрепнаха.

— Проклети бури! — отвърна той рязко и аз се съгласих, че също никак не ги харесвам. Добавих още, че най-много възразявам срещу светкавиците.

— Казват, че никога не удряли на едно и също място два пъти, пък и не се налага.

— По дяволите светкавиците! Какво правите с фотоапарата ми?

Това, естествено, насочи разговора в друга посока.

— О, това вашият фотоапарат ли е?

— Да.

— Носех го към къщата.

— Така ли?

— Не исках да се намокри.

— О-о? А вие кой сте?

Зарадвах се, че ме попита. От цялото му държане за остър ум като моя ставаше ясно, че той е под впечатлението, че ме е хванал в момента, в който се каня да офейкам с имуществото му и се зарадвах на възможността да удостоверя самоличността си. Виждах, че ако искам добре да се посмеем над това забавно недоразумение, трябваше да изложа малко встъпителни бележки.

— Името ми е Устър — казах. — Искам да кажа, че съм племенник на леля си.

Продължих, защото ми се стори, че последните ми думи не прозвучаха много ясно.

— Леля ми е госпожа Травърс.

— В къщата ли сте отседнал?

— Да. Току-що пристигам.

— О? — каза той отново, но този път бих определил тона му като по-малко враждебен.

— Да — опитах се да му го втълпя.

Последва мълчание, което според мен той използва да претегли нещата още веднъж в светлината на моето изявление и да ги проучи в дълбочина и след като каза още веднъж: „О-о?“, се затътри нанякъде.

Не направих и опит да го последвам. И малкото време, в което бях общувал с него, ми беше достатъчно. Щом бяхме отседнали в една и съща къща, без съмнение щяхме да се срещаме от време на време, но както твърдо реших, не и ако аз го видех пръв.

Целият този епизод ми напомни първата ми среща със сър Уоткин Басет и недоразумението с чадъра. Този случай ме беше потресъл точно както и сега. Доволен бях, че пейката беше наблизо, така че можех да седна и да приведа нервната си система в ред. Небето беше станало още по-мастилено, да, мисля, че това е точната дума, а изгледите да се разрази буря бяха по-големи от всякога, но аз все още се мотаех. Чак когато от небето се чу шум като от петдесет и седем камиона, минаващи по дървен мост, помислих, че взимането на незабавно решение ще е много разумно. Станах, набрах скорост и стигнах до френския прозорец на гостната. Тъкмо се канех да вляза, когато отвътре долетя човешки глас. Впрочем, зачеркнете „човешки“, защото това беше гласът на моя нов познат, с който си бъбрихме за фотоапарати.