П. Удхаус - Много съм ти задължен, Джийвс

— Пенсионира се. Живее охолен живот в Маркет Снодсбъри.

— Маркет Снодсбъри? Странно.

— Сър?

— Странно ми се вижда, дето живее в Маркет Снодсбъри.

— Много хора го правят, сър.

— Да, но когато нашата цел е това място… Нещо като съвпадение. Сигурно къщата от чичо му е там.

— Може да се предположи.

— Може да го срещнем пак.

— Надявам се не, сър. Не харесвам Бингли. Той е безчестен. Човек, на когото не можеш да вярваш.

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто чувство.

Е, и без това тази работа не ме касае. Зает човек като мен няма да вземе да ходи да се доверява на Бингли, я. Единственото нещо, което искам от него е, ако пътищата ни се срещнат — да бъде трезвен и да стои далече от ножовете за месо. Живей и остави и другите да живеят. Това е мотото на Устърови. Допих си уискито със сода и се изправих.

— И все пак — казах, — имайки предвид силните му консервативни убеждения, може да го убедя да гласува за Джинджър. А сега най-добре е да тръгваме. Джинджър ще ни закара с колата си, а не знам по кое време ще дойде да ни вземе. Благодаря ти за царското гостоприемство, Джийвс. Ти вдъхна нов живот в изтерзаното ми тяло.

— Няма защо, сър.

Не след дълго се появи Джинджър и на път за колата му забелязах, че е успял да открие Магнолия, защото на задната седалка седеше едно момиче, а когато ни запозна, неговото „Господин Устър, Госпожица Гленденън“ не остави и капка съмнение.

Видя ми се приятно и доста хубавичко момиче. Е, не чак толкова, че „стотици кораби след нея да заплуват“, както понякога се изразява Джийвс, но това бе за добро, защото ако Джинджър се беше върнал от пътуването си в компанията на създание, предизвикващо подсвиркване у зяпачите, Флорънс щеше да има какво да каже. Мъж в неговото положение трябва да бъде изключително внимателен при избора на секретарките си, избягвайки всяка, която би имала шансове за добро представяне в конкурса мис Америка. Но външният й вид със сигурност бихте определили като приятен. У мен тя създаде впечатление, че е една от онези кротки, симпатични момичета, с които винаги можеш да споделиш проблемите си, сто процента сигурен, че ръката ти ще бъде в нейната и тя нежно ще те милва по главата. Такъв тип момиче, при което можеш да отидеш и да кажеш: „Виж, току-що убих човек и съм малко притеснен.“, а тя ще отговори: „Нищо, нищо, опитай се да не мислиш за това. На всеки може да се случи.“ Накратко, като една малка майчица с допълнителното предимство, че е машинописка и стенографка първо качество. Не бих си и мечтал делата на Джинджър да са в по-добри ръце.

Джийвс изнесе куфарите и ги нареди в багажника, а Джинджър ме помоли да шофирам, защото имал да уточнява много неща с новата си секретарка, предполагам, за да й обясни задълженията. И така, ние потеглихме. С Джийвс бяхме отпред.

Около пътуването няма нищо интересно за разказване. През цялото време бях във весело настроение, както винаги се случва, когато съм в очакване да вкуся още веднъж от ястията на Анатол. Вероятно по същия начин се чувствуваше и Джийвс, защото и той като мен е един от най-горещите почитатели на този майстор на кулинарното изкуство. Но докато аз доста си попях по време на пътуването, както си ми беше обичая, той запази безмълвната студенина на препарирана жаба, която не желае да се присъедини към хора на останалите, колкото и сърдечно да я канят.

Още с пристигането всички се разделихме — Джийвс се погрижи за багажа, Джинджър отведе Магнолия Гленденън в офиса си, а аз се отправих към приемната, където не намерих никой. Изглежда наоколо нямаше жива душа, както често се случва, когато пристигнеш в провинциална къща късно следобед. Никаква следа нито от леля Далия, нито от половинката й чичо Том. Хрумна ми да отида и да проверя дали той е в стаята, където държи колекцията си от старо сребро, но размислих. Чичо Том е от онези ентусиазирани колекционери, които хванат ли те, могат да те задържат часове с разкази за свещници и украшения с листовидни мотиви, релефни венци, украсени с панделки, накъдрени по краищата, а човек желае да знае колкото се може по-малко за тези неща.

Можех да засвидетелствам почитта си към Анатол, но след кратък размисъл реших, че е по-добре да не го правя. Той също е склонен към дълги монолози, стига да му паднеш в ръцете, само че любимата му тема е собствените му вътрешности. Анатол страда от пристъпи на mal au foie, както сам го нарича и разговорът с него би бил много по-интересен за някой медик, отколкото за профан в тази област като мен. Не знам защо, но когато някой започне да ми разправя за черния си дроб, никога не го слушам с истинска наслада.