Джоан Харис - Крайбрежие

От думите му предположих, че той също беше взел пари назаем. Разбира се, сватбите на острова не излизаха евтино, а аз знаех, че той иска най-доброто за Ксавие и Мерседес. Чакаше само да определят датата. Пак се почувствах неудобно.

През първата седмица на юни училището затвори за лятната ваканция. Това по традиция слагаше началото на туристическия сезон и ние започнахме да следим пристигането на „Брисман 1“ с подновен интерес. На Лоло винаги можеше да се разчита да наглежда пристанището и двамата с Дамиен се редуваха да наблюдават крайбрежната алея с пресилено безгрижие. Ако някой забележеше интереса им, те просто не коментираха. Ла Усиниер се печеше кротко на слънцето, което беше станало жарко, наводненият преди време Кло дю Фар ожесточено пукаше под краката и правеше ходенето по него болезнено, а минаването с велосипед рисковано. „Брисман 1“ пристигаше ежедневно с шепа туристи на борда и Ле Салан се кипреше и суетеше като годеница, чакала твърде дълго да мине под венчило. Ние бяхме готови, повече от готови, имахме достатъчно време на разположение, за да размишляваме за това колко енергия и пари сме вложили в обновяването на Ле Салан и колко много сме заложили на карта. Нервите ни се изопваха.

— Сигурно не си раздал достатъчно обяви — зъбеше се Матиас на Аристид. — Знаех си, че трябва да изпратим някой друг!

Аристид се сопна:

— Раздадохме ги до една! Дори ходихме в Нант.

— Естествено, разхождали сте се из града, вместо да се грижите за бизнеса.

— Стар козел, хе! Аз ще ти покажа къде да си завреш обявите — Аристид побърза да стане, готов да замахне с бастуна. Матиас посегна да вземе стол. Можеше пак да се върне старата вражда, ако Флин не се беше намесил с предложение да отидат още веднъж до Фромантин.

— Така ще проверите какво става — кротко каза той. — Може би туристите се нуждаят от малко убеждаване.

Матиас погледна скептично.

— Няма да позволя на тия Бастоне да се разхождат до Фромантин за моя сметка — отсече той. Очевидно си представяше спокойното крайбрежно градче като място на разврат и изкушения.

— Можете да отидете и двамата — предложи Флин. — Да се държите под око.

— Това е умно.

Макар и неловко, сътрудничеството беше възстановено. Решено бе Матиас, Ксавие, Гислен и Аристид да се качат заедно на ферибота за Фромантин в петък сутринта. Петък е ден за туризъм, каза Аристид, началото на почивните дни. Рекламните табели бяха хубаво нещо, но не можеха да се сравнят с глашатай на трапа. В петък вечер, както четиримата обещаха, всичките ни проблеми щяха да свършат.

Това означаваше, че трябва да убием цяла седмица време. Чакахме нетърпеливо, старците на шах и бира при Анжело, по-младите на риболов край Ла Гулю, където уловът беше по-добър, отколкото на Поент.

Мерседес ходеше на плаж в горещите дни, като излагаше на показ щедрите си извивки в леопардов бански костюм. Няколко пъти забелязах Дамиен да я гледа през бинокъл. Предположих, че не е единственият.

В петък следобед половината село чакаше на кея, за да посрещне завръщането на „Брисман 1“. Дезире. Омер. Капюсин. Тоанет. Илер. Лоло и Дамиен. Флин беше там, леко скептичен както винаги, и ми намигна, щом го погледнах. Дори Мерседес беше там, уж за да посрещне Ксавие, с къса оранжева рокля и сандали на невъзможно високи токове. Омер я следеше отблизо със смесица от безпокойство и одобрение. Мерседес се правеше, че не забелязва.

Клод Брисман също гледаше, седнал над нас на терасата на Лез Имортел. Виждах го от пристана — монолитна фигура в бяла риза и рибарски каскет, с чаша в ръка. Позата му беше отпусната, изразяваше очакване. Беше прекалено далеч от мен, за да видя лицето му. Капюсин видя, че го гледам, и се усмихна наперено.

— Като пристигне фериботът, ще се чуди откъде му е дошло.

Не бях толкова убедена. Брисман знаеше повечето неща на острова и макар че не можеше да промени кой знае какво, бях напълно сигурна, че каквото и да се случи, няма да го изненада. Тази мисъл ме накара да се почувствам неудобно, както когато усещаш, че те наблюдават. Всъщност, колкото повече мислех за тази неподвижност на силуета на терасата, толкова повече се убеждавах, че той наистина ме наблюдава с особена, прозорлива настойчивост. Това никак не ми харесваше.

Ален погледна часовника си.

— Закъснява.

Петнайсет минути, не повече. Но докато чакахме, докато се потяхме и примигвахме на блясъка от водата, те ни се сториха часове. Капюсин бръкна в джоба си за шоколадче и го изяде на три бързи, нервни хапки. Ален отново погледна часовника си.