Джоан Харис - Крайбрежие

— Нищо не прави. Понякога спи. Толкова е скучен. Аз ще ходя на плаж всеки ден — обяви Летисия с грейнало лице. — Ще копая, докато намеря глина. После ще си направя разни неща от нея. Така правихме миналата година в Ница — обясни тя. — Беше зен. Супер зен.

— Летисия! — провикна се далечен глас от плажа. — Летисия, какво ти казах?

Летисия въздъхна театрално.

— Уф! Мама не обича да се катеря толкова нависоко. По-добре да се връщам.

Тя слезе от крайбрежната стена, без да обръща внимание на счупените стъкла под краката си.

— Довиждане!

Само след миг я видях край водата да хвърля водорасли на чайките.

Махнах й с ръка и продължих разходката си по крайбрежната алея. От последното ми идване насам малко от затворените магазини на „Рю дез Имортел“ работеха, но освен Летисия и семейството й наоколо не се мяркаха потенциални клиенти. Сестра Терез и сестра Екстаз, строго облечени в черните си одежди, седяха на пейка с изглед към морето. Моторът на Жоел Лакроа беше паркиран небрежно отсреща, но собственикът му не се виждаше. Махнах на двете монахини и отидох да седна при тях.

— Ето я пак малката Мадо — каза едната от сестрите: днес и двете бяха с бели шапки и почти не ги различавах.

— Днес няма ли да рисуваш?

Поклатих глава.

— Много е ветровито.

— Лош вятър за Лез Имортел, хе! — каза сестра Терез, като си клатеше краката.

— Не толкова лош за Ле Салан — добави сестра Екстаз.

— Напоследък чуваме…

— … това-онова. Ще се изненадаш, ако разбереш…

— … какво се говори тук.

— Мислят си, че сме като горките стари усиниерци, много грохнали и изкуфели, за да разберем какво става. И ние наистина сме стари, ma soeur , стари като хълмовете, все едно тук има…

— … хълмове, ама няма, само дюни…

— … макар и не толкова пясъчни, колкото преди, ma soeur , не толкова.

Мълчание, през което двете монахини ме гледаха втренчено като птици изпод белите си шапки.

— Чух, че Брисман отменил резервациите тази година — започнах аз предпазливо. — Вярно ли е?

Сестрите кимнаха в унисон.

— Не всички резервации. Но няколко…

— Да, няколко. Беше много, много ядосан. Имаше наводнение, нали, ma soeur , може би точно след…

— … пролетните приливи. Наводниха се избите и фасадата. Архитектът казва, че има влага в стената от…

— … морския вятър. Ще трябва да се ремонтира идната зима. Дотогава…

— … ще дават на туристите само задните стаи — няма изглед към морето, няма плаж. Много…

— … много жалко.

Съгласих се с известно неудобство.

— И все пак ако Светицата рече…

— О, да. Ако Светицата рече…

Оставих ги да махат след мен, още по-птицеподобни в далечината, шапките им кацнали като две чайки на търпеливата вълна.

Когато пресякох улицата, забелязах Жоел Лакроа да ме наблюдава от вратата на „Ша Ноар“. Пушеше цигара, заслонил огънчето с длан като рибар. Очите ни се срещнаха и той ми кимна леко — хе, — но не каза нищо. Точно зад гърба му в цигарената мъгла различих силуета на момиче — дълга черна коса, червена рокля, крака, стъпили тромаво в сандали на високи токчета, — чиито контури ми се сториха смътно познати. Но докато гледах, Жоел отстъпи от вратата и момичето го последва. Тогава ми се стори, че има нещо крадливо в начина, по който се обърна, като скри момичето от погледа ми.

Едва по-късно, докато вървях към Ле Салан, си спомних защо момичето ми се бе сторило познато.

Това беше — почти със сигурност — Мерседес Просаж.

Разбира се, не казах нищо на никого. Мерседес беше на осемнайсет и можеше да ходи където пожелае. Но все пак се чувствах неловко: Жоел Лакроа не беше приятел на никого в Ле Салан, а не исках и да мисля каква част от плановете ни Мерседес би могла неволно да му разкрие.

Скоро обаче се появиха други проблеми. Върнах се от Ла Усиниер и заварих баща си седнал на масата в кухнята с Флин да разглежда някакви чертежи, нахвърляни на бакалска хартия. В първия миг ги заварих неподготвени — лицето на баща ми грееше от въодушевление, а Флин изглеждаше погълнат от чертежите като момче, наблюдаващо мравуняк, — но после те вдигнаха глави и видяха, че ги гледам.

— Това е нова работа — обясни Флин. — Баща ти иска да му помогна да преправи хангара за лодки.

— Наистина ли?

Дебелия Жан като че ли усети неодобрението ми, защото махна нетърпеливо с ръка. По всичко личеше, че намесата ми е нежелана. Обърнах се към Флин, който само сви рамене.

— Какво да направя? — попита той. — Това е неговата къща. Не съм го поощрявал.