Джоан Харис - Крайбрежие

Вместо това аз се хвърлих с ожесточен ентусиазъм в рисуването. Рисувах плажа в Ла Гулю, варосаните бели къщи с червени керемидени покриви, бункера на Поент Гризнос с розовите диви карамфили, които трепкаха като копринени нишки на морския вятър, дюните, обрасли със заешка опашка, лодките при отлив, ятата птици, яхнали вълните, дългокосите рибари в своите розови избелели куртки, Тоанет Просаж с бяла шапка и черни вдовишки дрехи, която наднича за охлюви под купчината дърва. Казах си, че когато туристите дойдат, ще се намерят купувачи за работите ми и че разходите за платна, бои и други материали всъщност са инвестиция. Надявах се да е така: спестяванията ми се стопяваха със заплашителна бързина и макар че двамата с Дебелия Жан поддържахме относително скромно домакинство, разходите за строителните работи ме безпокояха. Разпитах тук-там и се свързах с малка галерия във Фромантин, чийто собственик се съгласи да продаде част от картините ми срещу някакъв процент за себе си. Бих предпочела някое място по-близо до дома, но това беше добро начало. Предпазливо чаках сезонът да започне.

Не след дълго отново срещнах семейството туристи. Бях излязла край Ла Гулю със скицника си, като се мъчех да уловя гледката на водата при отлив, и те изведнъж изникнаха пред мен: Летисия тичаше напред с кучето Петрол, родителите й Габи и Филип вървяха малко зад нея, като носеха бебето в кенгуру. Филип носеше кошница за пикник и плажна чанта, пълна с играчки.

Летисия размаха ръце енергично.

— Здравейте! Намерихме плаж! — тя дотича при мен задъхана със сияещо лице. — Плаж, и съвсем празен! Тук е като на необитаем остров. Това е най-страхотният необитаем плаж!

Усмихнах се: трябваше да призная, че е така.

Габи ме поздрави, като дружелюбно ми помаха с ръка. Беше ниска, закръглена мургава жена с жълто парео върху банския си костюм.

— Тук безопасно ли е? — попита тя. — За плуване, имам предвид. Няма нито зелен флаг, нито нищо.

Засмях се.

— О, безопасно е — отвърнах й аз. — Просто обикновено в този край на острова не идват много хора.

— Този край ни харесва най-много — обяви Летисия. — Най-много ни харесва за плуване. А аз мога да плувам — добави тя с достойнство, — но трябва краката ми да опират в дъното.

— Лез Имортел не е подходящ за деца — обясни Габи. — Дъното е стръмно и има течение.

— Тук обаче е по-хубаво — каза Летисия, като тръгна да се спуска по скалистата пътека. — Има скали и всичко останало. Хайде, Петрол!

Кучето я последва с възторжен лай. Ла Гулю се изпълни с непривични звуци на детско въодушевление.

— Водата е още студена — казах аз и погледнах Летисия, която вече беше стигнала линията на прилива и ровеше с пръчка в пясъка.

— Няма страшно — намеси се Филип. — Познавам това място.

— Наистина ли? — сега, когато го виждах по-отблизо, забелязах, че прилича на местен, с типичните за острова черна коса и сини очи. — Извинете, но познаваме ли се? Изглеждате ми… познат.

Филип поклати глава.

— Едва ли ме познавате — каза. — Но може би познавате майка ми.

Той погледна някъде зад мен и се усмихна — много позната усмивка. Автоматично се обърнах.

— Бабо! — изпищя Летисия от брега и се затича нагоре. Водни пръски се разлетяха във всички посоки. Петрол започна да лае.

— Мадо — каза Дезире Бастоне със светнали очи, — виждам, че си запознала със сина ми.

Беше се върнал за Великденските празници. Заедно с Габи и децата бяха отседнали в бунгало зад Кло дю Фар и след срещата ни на пътя за Ла Усиниер Дезире се беше срещала с тях няколко пъти.

— Това е зен — обяви Летисия и с удоволствие захапа филия с шоколад от кошницата за пикник. — През цялото време съм имала баба и дори не съм знаела! Имам си и дядо, но още не съм го виждала. С него ще се видим по-късно.

Дезире ме погледна и едва забележимо поклати глава.

— Упорит стар глупак — каза тя с нежност. — Още не е забравил онази стара история. Но ние няма да се предадем.

Преустрояването на хангара беше почти завършено. Флин беше довел двама души от Ла Усиниер да помагат и работата напредваше бързо. Все още не се споменаваше кой ще плаща за това.

Когато заговорих с Аристид за разходите, той отговори философски:

— Времената се менят. Щом бащата ти използва усиниерци за работна ръка, това означава, че си е направил сметката. Иначе нямаше да ги наеме.

Надявах се да е прав. Не ми допадаше перспективата баща ми да задлъжнее на Брисман.

— Сега е изгодно да взимаш заем — весело каза Аристид. — Да инвестираш в бъдещето. Както вървят нещата, няма да ни е трудно да се издължим.