Джоан Харис - Крайбрежие

Така беше, разбира се. Дебелия Жан можеше да прави каквото поиска с къщата си. Но се зачудих откъде има пари. А и изоставената работилница в сегашния си вид беше спомен от миналото. Не исках да го изгубя.

Разгледах по-отблизо чертежите. Бяха добри: баща ми имаше набито око за детайлите и аз виждах съвсем ясно какви са намеренията му — да направи лятна къща или може би студио, жилищна площ с малка кухня и баня. Хангарът беше голям: ако се направеше таван, отвор в него и стълба, по която да се стига до там, можеше да се получи приятна спалня под стряхата.

— За Адриен е, нали? — казах аз, като знаех, че е така. Спалнята с отвора в пода, кухнята, просторната всекидневна с продълговатия си прозорец. — За Адриен и момчетата.

Дебелия Жан само ме погледна с очи, безжизнени като син китайски порцелан, после се върна към чертежите си. Обърнах се сковано и отидох отзад в двора, като се чувствах зле. След миг усетих, че Флин стои зад мен.

— Кой ще плати за всичко това? — попитах аз, без да го погледна. — Дебелия Жан няма пари.

— Може да има спестявания, за които не знаеш.

— Преди беше по-добър лъжец, Флин.

Мълчание. Още чувствах присъствието му зад гърба си, погледа му върху себе си. От дюната се вдигнаха чайки и оглушително запляскаха с криле.

— Може да е взел пари назаем — каза той накрая. — Мадо, той е възрастен. Не можеш да управляваш живота му.

— Знам.

— Ти направи каквото можа. Помогна му…

— И за какво? — аз гневно се обърнах. — Какъв смисъл имаше? Единственото, което го интересува, е да направи къщичка за Адриен и момчетата.

— Опомни се, Мадо — каза Флин. — Нали не очакваш да ти благодари?

Мълчание. Надрасках с крак линия в твърдия пясък.

— Кой му е заел парите, Флин? Брисман?

Флин губеше търпение.

— Откъде да знам?

— Брисман ли е?

Той въздъхна.

— Вероятно. Има ли значение?

Аз се отдалечих, без да го погледна.

Повече не проявих интерес към работата в хангара. Флин докара камион с материали от Ла Усиниер и прекара почивните дни в изпразване на хангара. Дебелия Жан стоеше при него през цялото време, като наблюдаваше и сверяваше с чертежите. Напук на себе си го ревнувах заради времето, което прекарваше с Флин, сякаш след като усети неодобрението ми, баща ми започна да ме отбягва.

Научих, че Адриен възнамерява да се върне за лятната ваканция и да доведе момчетата със себе си. Новината предизвика въодушевление в селото, където няколко семейства очакваха отдавна заминалите си роднини.

— Наистина мисля, че този път ще удържи на обещанието си — каза ми Капюсин. — Моята Кло не е лошо момиче. Не е много умна, но е с добро сърце.

Дезире Бастоне също като че ли изглеждаше обнадеждена: срещнах я на пътя за Ла Усиниер с ново зелено палто и шапка с букетче цветя на периферията. Стори ми се по-млада в пролетните си дрехи, с изправена стойка, с необичайно румено лице, и когато се разминахме, тя се усмихна. Беше толкова необичайно, че се обърнах и я настигнах, просто за да се уверя, че не съм я объркала с някого.

— Отивам да се срещна със сина си Филип — каза ми Дезире с тихия си глас. — Той е в Ла Усиниер със семейството си. През юни ще направи трийсет и шест.

За миг си спомних за Флин и се запитах дали и той няма майка като Дезире, която го чака да се върне.

— Радвам се, че ще се срещнете — отговорих й аз. — И се надявам да се помири с баща си.

Дезире поклати глава.

— Знаете колко упорит е мъжът ми — каза тя. — Преструва се, че не знае, че поддържам връзка с Филип, мисли си, че единствената причина Филип да се върне след толкова години, са парите — Дезире въздъхна. — И все пак — добави с решителен тон, — ако Аристид иска да пропилее тази възможност, това си е негова работа. Аз чух Светицата да говори онази нощ на Поент. Отсега нататък, каза тя, ние сами ще ковем късмета си. И аз смятам да го направя.

Усмихнах се. Фалшиво или не, чудото беше променило Дезире. Дори Бушу да не беше свършило работа, измамата на Флин постигна поне това. Изпитах внезапна нежност към него. Въпреки престорения му цинизъм ми се струваше, че той не беше безразличен.

Искаше, ми се да се радвам повече на идването на сестра си. С напредъка на работата по хангара Дебелия Жан като че ли набираше ускорение с всеки изминал ден. То личеше във всичко, което правеше — по подновената му енергия, по изострянето на сетивата му, по това, че вече не седеше в кухнята, загледан безизразно в морето. Започна да говори по-често, макар и най-вече за завръщането на Адриен, и това не ме радваше толкова, колкото преди. Сякаш някой беше навил пружина в него и той беше оживял. Искаше ми се да се радвам за него, но открих, че не мога.