Джоан Харис - Крайбрежие

Това не биваше да ме смущава толкова. Но аз не можех да се сдържа: задният двор беше нашето място, единственото, до което майка ми и Адриен нямаха достъп. Там витаеха призраци. Аз, седнала с кръстосани крака под дървеното магаре; Дебелия Жан, който оформя парче дърво на струга; Дебелия Жан, който си тананика заедно с радиото, докато работи; Дебелия Жан и аз, докато си разделяме сандвич и той ми разказва една от редките си истории; Дебелия Жан, който ме пита с дълга четка в ръка: „Как да я наречем? «Одил» или «Одет»?“ Дебелия Жан, който се смее на опитите ми да шия платно; Дебелия Жан, който отстъпва назад и оглежда доволен направеното… Никой друг не бе споделял тези неща с него: нито Адриен, нито майка ми. Те изобщо не се разбираха. Майка ми непрекъснато му опяваше за нещата, които той оставяше недовършени — захвърлени проекти, етажерки за заковаване, улук за поправяне. Накрая тя гледаше на него като на някаква горчива шега, строител, който започва нещо, но никога не го довършва, майстор на лодки, който прави само по една лодка на година, мързеливец, който се лута по цял ден в лабиринт от безпорядък, а после се появява, като очаква да намери яденето си на масата. Адриен се срамуваше от изцапаните му с боя дрехи и липсата на обноски и избягваше да ходи с него в Ла Усиниер, за да не ги виждат заедно. Аз бях единствената, която го наблюдаваше как работи. Само аз се гордеех с него. Моят призрак доверчиво сновеше из двора, сигурен в това, че поне тук и двамата можем да си позволим да бъдем такива, каквито не сме никъде другаде.

Сутринта, когато сестра ми пристигна, аз бях в двора, рисувах портрет на баща ми с гваш. Беше една от онези безоблачни летни утрини, когато всичко е още зелено и влажно, а баща ми се разтапяше и предвкусваше радостта, докато пушеше и пиеше кафе на слънце, нахлупил рибарския си каскет на очите.

Изведнъж се чу шум от кола на пътя зад къщата и аз вече знаех със смразяваща увереност кой е това.

Сестра ми беше с бяла блуза и ефирна копринена пола, които ме караха да се чувствам недодялана и зле облечена. Тя ме целуна по бузата, докато момчетата, облечени еднакво в къси панталони и тениски, се отдръпнаха шепнешком, ококорили тъмни очи. Марен вървеше последен с бавачката. Баща ми остана на мястото си, но очите му грееха.

Флин стоеше на вратата на хангара, все още по комбинезон. Надявах се да остане — по някаква причина мисълта, че работи съвсем наблизо, ме разведряваше малко, но при вида на Адриен и семейството й той застина неподвижно, като почти инстинктивно се сгуши в сянката на вратата. Махнах с ръка едва забележимо, сякаш да го задържа, но дотогава той вече беше излязъл в двора и като подмина вратата, прескочи зида и излезе на пътя. Махна ми в отговор, без да се обръща, изкачи се до върха на дюната, после се затича леко по пътеката към Ла Гулю. Марен проследи с поглед отдалечаващия се силует.

— Какво прави той тук? — попита. Погледнах го, изненадана от резкия му тон.

— Работи при нас. Защо, познаваш ли го?

— Виждал съм го в Ла Усиниер. Чичо ми… — той млъкна, устните му се свиха в стегната тънка линия. — Не, не го познавам — каза накрая и се обърна.

Те останаха с нас за обяд. Бях сготвила агнешка яхния и Дебелия Жан яде с обичайния си мълчалив ентусиазъм, като гонеше всяка голяма лъжица сос с парче хляб. Адриен пощипваше изискано от храната, но яде малко.

— Толкова е хубаво да се върнеш пак у дома — каза тя и се усмихна ослепително на Дебелия Жан. — Момчетата ми очакваха пътуването с такова нетърпение. Бяха полудели от въодушевление от Великден насам.

Погледнах момчетата. Никое от двете не изглеждаше особено въодушевено. Лоик си играеше с парче хляб, като го трошеше в чинията си. Франк гледаше през прозореца.

— А ти си направил такава чудна лятна къща за тях, папа — продължи Адриен. — Ще прекарат чудесно.

Адриен и Марен обаче, както скоро научихме, щяха да отседнат в Лез Имортел. Момчетата можеха да останат в студиото с бавачката, но Марен имаше работа с чичо си и не знаеше колко време ще отнеме. Дебелия Жан като че ли не се трогна от новината и продължи да се храни по своя бавен, замислен начин, втренчил поглед в момчетата. Франк прошепна нещо на брат си на арабски и двамата се закискаха.

— Изненадах се, като видях тук онзи червенокос англичанин — каза Марен на Дебелия Жан, докато си наливаше вино. — Той приятел ли ви е?

— Защо, какво е направил? — намесих се аз, подразнена от киселия му тон.

Марен сви рамене и не каза нищо. Дебелия Жан сякаш изобщо не го беше чул.